Изпуснах чинията с тортата и тя се пръсна на парчета в краката ми, когато чух какво си шепнеха дъщеря ми и зет ми в коридора. „Давай по-бързо да го караме да подписва, че бързаме за ресторанта с нашите приятели“, изсъска зетят. „Спокойно, стар е, ще се съгласи на всичко, само и само да ни угоди“, отвърна моята Мария.
Кръвта нахлу в главата ми. Ушите ми писнаха. Това ли беше наградата за всичките ми безсънни нощи?
Цял живот бях слугувал на това дете. Когато майка ѝ почина, бях на 30. Млад мъж. Можех да се оженя, да имам друг живот. Но не. „Да не травмираме детето“, си казвах. Работих като вол – денем в завода, вечер такси, събота и неделя по строежите. Всичко отиваше за нея – частни уроци, маркови дрешки, университет в София. Аз ходех с едни обувки пет години, за да може тя да е „като другите“.
И ето ме сега. На 60. Сам в панелката в „Люлин“, с една маса, отрупана с храна, която никой нямаше да яде.
Те влязоха в кухнята, прескачайки парчетата от чинията, без дори да попитат добре ли съм.
— Ох, тате, пак си непохват, — въздъхна Мария и седна на стола, без да си събуе обувките. — Давай да сядаме, че имаме малко време.
Зетят, един нахакан младеж, който никога не ме е наричал по име, хвърли една папка на мушамата.
— ЧРД, тъст. Имаме предложение, на което не можеш да откажеш.
Мария пое дъх и изстреля думите, които убиха бащата в мен:
— Тате, този апартамент ти е голям. Сметките са високи. Ние с Жоро харесахме един мезонет, но ни трябват пари за първоначална вноска. Намерихме ти едно място… тип пансион. Много е хубаво, има и медицинска сестра. Подпиши пълномощното да продадем жилището, а ние ще се погрижим за теб.
Гледах я. Косата ѝ, очите ѝ – същите като на майка ѝ. Но душата ѝ беше празна. Те не бяха дошли за рождения ми ден. Бяха дошли за наследството. Дори не бяха купили един шоколад. Изненадата, за която говореше по телефона, беше изгонването ми от собствения ми дом.
— Значи в старчески дом? — попитах тихо.
— Е, не го наричай така, — намръщи се тя. — „Дом за възрастни“. По-добре ще ти е там, няма да се мъчиш с чистене. Хайде, подписвай, че таксито долу ни чака, имаме резервация с приятели.
Значи така. Бързат. За тях аз бях просто досадна пречка, която трябва да се разчисти.
Взех папката. Разтворих я. Пълномощно за разпореждане с имота. Генерално.
— Химикалка? — протегнах ръка.
Зетят веднага ми подаде неговата, скъпа, лъскава. Усмихваше се мазно. Вече виждаше парите.
Наведох се над листа. Те затаиха дъх.
Вместо да подпиша, аз бавно, с наслада, надрасках целия лист с дебели черти. Скъсах го на две. После на четири. И го пуснах в купата с руската салата.
Тишината в кухнята беше оглушителна.
— Тате, ти луд ли си?! — изпищя Мария.
— Не, дъще. Най-накрая прогледнах.
Изправих се. Краката ми трепереха, но гласът ми беше стомана.
— Вън! — казах тихо.
— Какво? — зетят се изправи заплашително.
— ВЪН! — изревах така, че прозорците иззвъняха. — Марш от къщата ми! И да сте забравили номера ми!
— Ти не си наред! Ще съжаляваш! Ще умреш сам като куче! — крещеше Мария, докато зетят я дърпаше към вратата.
— По-добре сам, отколкото с предатели! — тръшнах вратата след тях и завъртях ключа два пъти.
Останах сам. Сърцето ми биеше лудо. Погледнах масата. Всичко беше на мястото си, само дето душата ми беше празна.
Налях си една ракия. Седнах. И тогава телефонът звънна. Беше съседката, леля Ваня.
— Иване, честит рожден ден! Видях, че „младите“ си тръгнаха бързо. Ако си сам… слязла съм долу с една баница, да се кача ли?
Сълзите, които бях задържал, потекоха.
— Качвай се, Ванче, — казах с прегракнал глас. — Качвай се. Имам много торта. И съм свободен.
Тази вечер не празнувах с дъщеря си. Празнувах с жената, която ми носеше аспирин, когато бях болен, докато собственото ми дете не се сещаше да звънне.
На другия ден отидох при адвокат. Апартаментът остава за мен. А след мен? Може би ще го даря на църквата. Или на някой, който знае какво е думата „благодаря“.
Мария звъня още десет пъти. Не вдигнах. Вече нямах дъщеря. Имах само достойнство. И това ми стигаше.
