Стиснах парапета, за да не падна по стълбите, когато през прозореца видях мъжа си да седи на нашия диван, с чаша вино и свещи на масата, а до него – непозната с боси крака върху масичката, навела се към него така, както аз не можех от месец заради шевовете.
Бях в болница след тежка операция – перитонит, който едва не ме уби. Лекарите първо казаха, че ще остана поне десет дни. Всеки божи ден, докато аз бях на системи и едва отварях очи, съпругът ми звънеше и плачеше в слушалката. Буквално хлипаше: „Мило, къщата е празна, не мога да дишам тук без теб, прибирай се по-бързо, моля те, полудявам от притеснение.“ Сърцето ми се късаше. Представях си го как не спи, как не яде, свит на дивана, уплашен до смърт.
Затова, когато на шестия ден хирургът ми каза, че показателите ми са добри и ако има кой да ме гледа вкъщи, мога да си ходя, аз буквално се разплаках от облекчение. Исках да му направя изненада. Да вляза и да го видя как очите му светват. Съседка ми донесе дрехи, извика ми такси, аз стъпвах бавно, превита на две, но бързах към човека, който уж умираше от мъка по мен.
Таксито ме остави пред входа към 20:00 часа. Качих се с асансьора до третия етаж. Още пред вратата усетих нещо странно – миришеше на скъп мъжки парфюм, онзи, който му бях подарила за Коледа и който той пазеше „само за поводи“. Бръкнах в чантата, извадих ключа и отключих безшумно.
Влязох в коридора и пластмасовата торба с лекарствата се изхлузи от пръстите ми и тупна на плочките. От хола се чуваше смях. Нежен, кокетен женски смях и звън на чаши. Притиснах с една ръка пресните шевове на корема си, за да не извикам от болка, и надникнах през открехнатата врата.
„Умиращият от мъка“ мой съпруг седеше отпуснат на дивана, по хубава риза, и наливаше вино на жена с руса коса. Нейните боси крака, с червен лак на ноктите, бяха метнати върху нашата холна масичка. Същата масичка, на която аз му бях оставила сготвена мусака, преди линейката да ме отнесе припаднала от болка. На масата имаше плато със скъпи сирена, запалени свещи и пусната тиха музика.
Причерня ми. Вместо да припадна от слабост или да се разплача като жертва на съдбата, кръвта ми кипна. Болката от операцията изчезна, изместена от чист, първичен адреналин. Извадих телефона от джоба на палтото си, пуснах камерата без звук и нащраках три кристално ясни снимки на романтичната им идилия.
После съвсем тихо се върнах до входната врата. Врътнах ключа отвътре и го пъхнах в джоба си, за да не могат да избягат като плъхове. Изправих се, колкото ми позволяваха шевовете, и влязох директно в хола.
Той тъкмо се беше навел да я целуне, когато ме видя. Физиономията му се разкриви в такава гримаса, сякаш пред него стоеше дух от гробищата. Жената изпищя, дръпна си краката и залитна назад, събаряйки една от чашите с вино върху килима.
Хвърлих болничната си епикриза право в платото им със сирена. Хартията тупна между парчетата бри.
„Изписаха ме“, изсъсках аз, гледайки го право в очите. „Но виждам, че ти вече си ме погребал и си минал на утеха.“
Лицето му стана по-бяло и от болничните чаршафи. Започна да пелтечи, да маха с ръце: „Мило, чакай, не е това, което мислиш… аз… ние просто си говорим… тя е колежка, мина да ме види как съм…“
Жената трескаво търсеше обувките си под масата. „Колежке“, обърнах се към нея аз, с глас, който режеше като скалпел, „следващия път като идваш на визитация, си обувай обувките, че подът тук е студен. А сега си вземи парцалите и се измитай, защото вратата е заключена и единственият друг изход е през балкона. А сме на третия етаж.“
Отидох, отключих им вратата и застанах отстрани. Тя изхвърча като попарена, с едната обувка в ръка. Мъжът ми се опита да остане, тръгна да ме прегръща, плачеше: „Сгреших, бях сам, уплашен…“
„За едно си прав“, казах аз, докато му подавах якето. „Сгреши. И сега наистина ще си сам. А дали си уплашен, ще разбереш, когато адвокатът ми ти прати снимките, които току-що направих, заедно с молбата за развод.“
Изритах го на площадката и затръшнах вратата. Плъзнах се по стената в коридора, шевовете ме боляха адски, сълзите най-накрая рукнаха. Но докато седях там, на пода, слушайки как той блъска и се моли отвън, разбрах едно: болницата ме излекува от възпаления апендикс. А днешната вечер ме излекува от най-големия паразит в живота ми.
