Счупих чашата в мивката, когато чух как синът ми изръмжа: „Добре тогава… ще делим апартамента.“
Преди няколко месеца погребах мъжа си. Сърце — от онези болести, дето те държат буден по нощите и ти броят дните на глас. Разкарвах го по лекари, плащах операция, хвърлих куп пари… и пак го загубих.
Останах сама с две неща: празно легло и една мечта, която бяхме купили заедно — малка вила извън града, зеленчукова градина, тишина. Място, където да си поема въздух и да живея за себе си, най-сетне.
И тогава синът ми — Алекс — дойде с „грижата“.
„Мамо, не стой сама. Ние ще се преместим при теб. Ще ти е по-весело.“
Съгласих се. От мъка човек прави глупости — и после плаща с нерви.
Преместиха се той, жена му Марина и трите им деца. И моят дом за седмица стана детска градина без възпитател: рев, тичане, тряскане на врати, разпилени играчки, лепкави маси, чорапи по дивана. Сутрин не можеш да мигнеш, вечер не можеш да си чуеш мислите.
Най-лошото не беше шумът. Най-лошото беше чувството, че съм станала гост в собственото си жилище.
Една вечер ги гледам — Марина се е излегнала с телефона, децата се катерят по мебелите, а Алекс ми казва: „Е, май така ще е… деца са.“
И тогава си казах: „Не. Не така.“
Седнах с него насаме:
„Сине, време е да си намерите ваше място. Ти си мъж, имаш семейство.“
Той ме изгледа все едно съм го ударила:
„Но мамо… тук е широко. Три стаи. Всички сме си добре.“
„Аз не съм.“ — казах. „Трябва да си почина. Уморена съм.“
И тук маската падна.
Алекс се озъби. Не „мамо“, не „разбирам“, а студено: „Щом е така — ще подам за делба.“
В този момент ми стана ясно всичко. Не са дошли да ме „гледат“. Дошли са да се настанят. Да си решат живота в моя апартамент — и ако може, да го вземат законно.
Със свито сърце отидох при адвокат. И да — защитих си жилището. След това Алекс си събра багажа и си тръгна обратно под наем.
Сега роднините ме гледат като чудовище:
„Как можа да изгониш сина и внуците си?“
А аз само питам едно: като сте толкова загрижени — кой от вас му предложи дивана си? Кой му плати първия наем?
И ето ме — на възраст, с болка в гърдите от загубата на мъжа ми, и с още една болка: че собственото ми дете опита да ме натисне с „делба“, щом не му угодих.
Аз ли съм виновната… или просто най-накрая спрях да бъда удобна?
