Миризмата на разтопена пластмаса и изгоряла хартия блъсна носа ми, докато гледах как леля хвърля луксозните подаръци направо в пламъците на ръждясалия варел.
Тя винаги беше душата на компанията. Когато с чичо най-после си построиха мечтаната къща близо до Пловдив, вратите ѝ буквално не се затваряха. Всяка събота и неделя дворът се пръскаше по шевовете от роднини, съседи и приятелки, а масите се огъваха от храна. Леля сияеше. Вярваше, че домът е за това – да се пълни с хора.
Но изведнъж сякаш някой хвърли черна пелерина върху семейството.
Само за няколко месеца животът им се превърна в ад. Чичо загуби бизнеса си и затъна в дългове. Двете момчета започнаха да вдигат необясними температури през ден, а котката им се скри в мазето и просто умря, без да е боледувала. Най-страшно беше да гледаш леля Таня. От онази румена, енергична жена останаха само едни хлътнали очи и треперещи ръце. Топеше се права, а лекарите само вдигаха рамене и изписваха витамини.
Една сутрин нейна колежка не издържа, хвана я под ръка и я замъкна в съседното село при една възрастна жена, за която се говореше, че вижда нещата.
Старицата дори не я попита защо е там. Още от вратата я закова: „Широко си отворила вратата, чедо, ама със смеха влиза и чуждата злоба. Хранила си душманите си на собствената си маса.“
Жената бая каквото бая, а на тръгване ѝ пъхна в ръцете две обикновени шевни игли. Накара я да ги обгори на пламъка на църковна свещ и да ги забие на кръст в касата на входната врата. „Който ти е донесъл злото, няма да може да прекрачи прага,“ отсече бабата.
Таня се прибра, изчака всички да заспят и направи точно каквото ѝ беше заръчано. Заби иглите над вратата и зачака.
Истината не закъсня. Още същия уикенд „най-добрите“ ѝ приятелки дойдоха на кафе и донесоха скъпи подаръци за къщата. Но щом Галя – жената, с която леля пиеше кафето си всеки божи ден – стъпи на прага, се случи нещо зловещо.
Тя пребледня като мъртвец. Хвана се за гърдите, започна да се задъхва и да се изпотява, сякаш въздухът в къщата я гореше. Опита се да направи крачка напред, но краката ѝ се подкосиха. Започна да пелтечи, че ѝ е лошо, че сигурно е вдигнала кръвно, обърна се и буквално избяга към колата си, оставяйки подаръка си на прага.
Леля Таня не каза нищо. Очите ѝ просто станаха студени като стъкло.
Щом и останалите гости си тръгнаха, тя събра донесените луксозни вази, комплекти и сувенири. Излезе на двора, хвърли ги в стария железен варел, заля ги със спирт и драсна клечката. Гледаше как пламъците поглъщат чуждата завист, а лицето ѝ за първи път от месеци изглеждаше напълно спокойно.
Още на следващата седмица момчетата спряха да боледуват, чичо си намери нова работа, а Галя повече никога не вдигна телефона. Леля все още посреща гости, но вече много добре знае кой прекрачва прага ѝ.
