Бях отчаяна и напълно разорена. След като бившият ми приятел ме изхвърли на улицата с два куфара в средата на ноември, всяка обява за квартира в София ми се струваше като лоша шега. Докато не попаднах на нея – госпожа Вера. Дребна, спретната жена на около седемдесет, с коса, прибрана в строг кок, и очи, които излъчваха топлина. Тя ми предложи просторна стая в огромния си класически апартамент в центъра на града за смешна сума. „Искам само някой тих, който да ми прави компания, милото ми момиче“, каза тя, докато ми наливаше чай от порцеланов чайник. Стаята ухаеше на лавандула и чистота. Тази първа нощ спах по-добре, отколкото бях спала от месеци, сигурна, че най-накрая съм намерила своя дом далеч от дома.
На следващата сутрин, готова да започна на чисто, се запътих към кухнята, за да си направя кафе. Апартаментът беше потънал в необичайна, тежка тишина. Госпожа Вера не се виждаше никъде. Реших да оставя малко мляко в нейния хладилник, тъй като ми беше казала, че мога да ползвам долния рафт. Дръпнах масивната бяла врата, но тя заяде. Дръпнах по-силно. Когато вратата най-накрая се отвори, студеният въздух ме удари в лицето, а очите ми се разшириха от първоначален шок. Долният рафт не беше празен. Там, перфектно подредени и етикетирани с педантичен почерк, стояха десетки малки, прозрачни буркани…
Сърцето ми замръзна, а ръката ми остана на дръжката на хладилника. В първата секунда не можах да осмисля това, което виждам. Бурканите не съдържаха сладко или зимнина. Вътре плуваха кичури коса, малки парчета плат, изрезки от нокти и… снимки. Снимки на млади жени, точно като мен.
Посегнах с треперещи пръсти към един от бурканите, който стоеше най-отпред. Етикетът гласеше: „Симона. Ноември 2022. Непослушна.“ Взех следващия: „Елена. Март 2023. Твърде шумна.“
А след това погледът ми падна върху най-долния, празен буркан, до който лежеше малко листче, изписано със същия спретнат почерк. Пишеше моето име. И днешната дата.
Изпуснах млякото. Картонената кутия се пръсна в плочките, разливайки бяла локва по безупречния под.
– Намери ли си млякото, миличка? – гласът на госпожа Вера прозвуча точно зад мен. Не беше онзи топъл, треперлив глас от снощи. Беше студен, равен и абсолютно лишен от емоция.
Обърнах се рязко. Тя стоеше на прага на кухнята. Не носеше плетената си жилетка, а дълга, тежка престилка, приличаща на такава за месар. В едната си ръка държеше огромна ножица, от онези тежките, шивашките. Лицето ѝ беше каменно, а в очите ѝ нямаше и следа от старческата доброта – само ледена, пресметлива лудост.
– Какво… какво е това? – успях да изпелтеча, отстъпвайки назад, докато гърбът ми не опря в студения ръб на плота.
– Спомени – каза тя бавно, правейки крачка напред. – Момичетата днес сте толкова неблагодарни. Идвате, вземате каквото ви трябва, мърсите дома ми с присъствието си и си отивате. Аз просто запазвам част от вас. За да се научите на уважение. Симона, например, имаше прекрасна коса. Но много обичаше да слуша силна музика. Трябваше да я науча на тишина.
Умът ми крещеше да бягам, но краката ми бяха като залепени за пода.
– Аз си тръгвам! – извиках, опитвайки се да събера смелост. Направих опит да я заобиколя, но тя неочаквано бързо за възрастта си препречи пътя ми.
– Не можеш да си тръгнеш, преди да си платиш наема, милото ми – усмихна се тя, а ножицата в ръката ѝ изщрака зловещо. – И не говоря за пари. Ти си прекалено хубава, за да си тръгнеш просто така.
В този момент инстинктът за самосъхранение надделя над паниката. Без да мисля, грабнах тежката керамична купа с плодове от плота и я хвърлих с всичка сила към краката ѝ. Купата се пръсна на хиляди парчета, а госпожа Вера инстинктивно отстъпи назад, подхлъзвайки се върху разлятото мляко. Тя падна тежко на земята с глух стон, изпускайки ножицата.
Не изчаках нито секунда. Прескочих я, втурнах се по дългия коридор и дори не слязох да си взема куфарите от стаята. Отключих външната врата с треперещи ръце и излетях на стълбището. Слизах по стъпалата по три наведнъж, усещайки как сърцето ми ще се пръсне.
Излязох на улицата в студената ноемврийска утрин само по пижама и тънко яке. Спрях първото минаващо такси и директно отидох в полицията.
Следователите първоначално ме гледаха скептично. Една истерична млада жена по пижама, която говори за буркани с нокти и коса в хладилника на „мила старица“. Но когато отидоха на адреса, за да проверят, истината се оказа много по-мрачна, отколкото дори аз подозирах.
В апартамента не намериха само буркани. В мазето, към което госпожа Вера имаше частен достъп, откриха вещите, документите и личните предмети на четири млади жени, обявени за изчезнали през последните три години. Оказа се, че „милата хазяйка“ е използвала приспивателни в чая, за да ги държи упоени с дни, докато извършва своите болни ритуали за „пречистване“.
Госпожа Вера вече е в психиатрична клиника със строг режим. Аз така и не си взех куфарите обратно. Всичко, което исках, беше да забравя мириса на лавандула, който завинаги ще свързвам с най-ужасяващата нощ в живота си. И никога повече не повярвах на обяви за квартири, които изглеждаха „твърде хубави, за да са истина“.
