Тежката миризма на скара и скъп, но натрапчив парфюм се носеше из претъпкания ресторант. На масата пред нас се издигаха планини от празни чинии – остатъци от поредната обилна вечеря, в която той и двете му деца си бяха поръчали най-скъпите ястия в менюто. Мартин се беше облегнал назад на коженото сепаре, разкопчал горното копче на ризата си, и ме гледаше с онзи мазен, заучен поглед на човек, който знае, че отново му се е разминало.
Вече девет месеца бяхме заедно, и през последните няколко седмици всяко наше излизане завършваше по един и същ абсурден сценарий. Сметката пристигаше, той започваше да се тупа по джобовете с фалшива изненада, а аз, от приличие пред децата му, вадех портмонето си. Този път обаче сумата наближаваше триста лева. Сервитьорът стоеше до масата с кожената папка в ръка, очаквайки плащането. Мартин побутна папката към мен с малкия си пръст, на който блестеше масивен златен пръстен, и се усмихна снизходително. Децата му дори не вдигнаха поглед от телефоните си. Тишината на нашата маса стана осезаема, докато погледът ми бавно се плъзгаше от наглата му усмивка към кожената папка. Този път обаче бях подготвена. Бръкнах в чантата си, но вместо портфейл, извадих нещо съвсем друго, докато очите му бавно започнаха да се разширяват от неразбиране…
В началото Мартин беше очарователен. Представяше се за преуспял търговец, постоянно говореше за имоти и инвестиции. Носеше маркови дрехи с огромни лога и държеше да вечеряме на места с тежки полилеи и фалшива позлата. Аз, от друга страна, работех като главен счетоводител – печелех добре, но не изпитвах нужда да го парадирам. Харесваше ми, че е отдаден баща и взима децата си от първия брак всеки уикенд.
Бързо обаче забелязах модела. Първият път си беше забравил портфейла в жабката на колата. Вторият път чипът на картата му внезапно отказа. Третият път банката уж му беше блокирала сметката заради „огромен превод към чужбина“. Не реагирах емоционално. Аз боравя с цифри. А цифрите показваха ясна тенденция – бях превърната в безплатен банкомат за него и разглезените му деца, които поръчваха октоподи и телешки стекове, без изобщо да кажат „благодаря“.
Затова тази вечер планирах всичко до съвършенство. Избрах най-скъпия рибен ресторант в града и пристигнах петнадесет минути преди тях. Повиках управителя и му дадох ясни инструкции.
– Слънце, пак съм си забравил картата в другото яке, ще платиш ли ти? – повтори Мартин, когато видя, че не посягам към кожената папка.
Без да бързам, отворих чантата си и извадих точно петдесет лева. Поставих ги върху масата, плъзгайки ги към сервитьора.
– Това покрива моята зелена салата и минералната вода. Рестото задръжте за вас – казах с леден тон, а гласът ми проряза шума в заведението.
Мартин замръзна. Усмивката му се стопи, а ръката му увисна във въздуха.
– Какво правиш? – изсъска той, навеждайки се напред. – Нали знаеш, че нямам пукнат лев в себе си?
Въздухът между нас натежа. Наблюдавах го с аналитична студенина, сякаш гледах напълно непознат човек.
– Знам. Затова предварително помолих сметките да са разделени. Вашата е двеста и осемдесет лева. Оправяй се.
Маската му окончателно падна. Златният му ланец изведнъж изглеждаше евтин на фона на посивялото му лице.
– Ти нормална ли си? – повиши той тон, опитвайки се да ме стресне. – Излагаш ме пред децата! Как ще платя сега?
– Излагаш се сам, Мартине – отвърнах бавно, ставайки от стола и изправяйки се над него. – Истинският мъж не води децата си на ресторант с парите на жена, която използва като спонсор. Между другото, управителят ми спомена, че при неплатена сметка процедурата е да се вика полиция.
Децата най-после вдигнаха поглед от екраните, осъзнавайки какво се случва. В очите им се четеше не страх, а срам от собствения им баща.
На тръгване се обърнах само веднъж. Гледката беше безценна – „големият бизнесмен“ звънеше панически на бившата си съпруга, молейки я със скимтящ глас да дойде да плати сметката, докато сервитьорът стоеше безкомпромисно над него. Излязох на чистия въздух, загърнах се в палтото си и си поръчах такси. За пръв път от месеци се чувствах истински свободна.
