Казвам се Величка. Родена и израснала в Карлово. Омъжих се за Красимир, когато бях на деветнайсет – висок, хубав, с бръснати слепоочия и усмивка, от която ми омекваха коленете. Всички казваха, че сме най-хубавата двойка в махалата. Шест деца за осем години – Пламен, Даниела, Стоян, Милена, Ивайло и малката Росица. Ръцете ми не спираха от зори до полунощ: перях, готвех, кърпех, чистех. Красимир работеше във фабриката, но парите винаги стигаха точно до двайсето число и нито ден повече.
Изчезването
Онази нощ в началото на септември 1963 г. легнах изтощена. Красимир беше в кухнята – чух го да отваря и затваря чекмеджета. Помислих си, че търси цигари. Заспах.
Когато се събудих, слънцето вече пробиваше през пожълтелите пердета. Протегнах ръка към неговата страна на леглото – студена. Не просто празна. Студена, сякаш никой не е лежал там цяла нощ.
Станах и отворих гардероба. Неговата половина – празна. Чекмеджетата – празни. Бръсначката, часовникът, кожената чанта, която му бях подарила за рождения ден – всичко изчезнало.
На кухненската маса имаше само една монета – 75 стотинки. Без бележка. Без обяснение. Осем години брак, шест деца – и една монета като погребален венец.
Седнах на стола и загледах тази монета дълго. Не плаках. Нямах право да плача – от съседната стая се чуваше гласчето на малката Росица, която се беше събудила и викаше „Мамо!“
Търсенето на работа
Същия ден оставих децата при комшийката баба Йорданка и тръгнах с нашата стара Москвич – единственото нещо, което Красимир не взе, вероятно защото колата беше по-скъпа за ремонт, отколкото струваше.
Обиколих целия Карлово. Фабриката за рози – „Нямаме места.“ Консервната фабрика – „Ела след Нова година.“ Магазинът на центъра – продавачката ме изгледа отгоре надолу и каза: „С шест деца ли? Ами кога ще работиш, като непрекъснато ще си в болнични?“
Всяко „не“ беше като шамар. Но аз стисках зъби и продължавах.
Последното място, където спрях, беше крайпътно заведение на изхода към Сопот – „Камионджията“. Дълга, ниска постройка с мръсни прозорци, тежък мирис на мазнина и цигарен дим, и неонов надпис, в който две букви не светеха. Влязох и попитах дебелия мъж зад бара дали търсят хора.
Той ме изгледа, почеса брадичката си и каза: „Търся някой за нощната смяна. От единайсет вечерта до седем сутринта. Шейсет и пет стотинки на час плюс бакшиши. Искаш ли?“
Исках. Господи, как исках.
Нощите в „Камионджията“
Започнах още същата вечер. Баба Йорданка идваше в десет, лягаше на дивана, а аз тръгвах с Москвича към заведението. Осем часа на крака – разнасях чинии с кебапчета и наденички, пълнех чаши с ракия и бира, търпях мръсните шеги на камионджиите и бършех масите, залети с мазнина и пепел.
Сутрин се прибирах, давах на баба Йорданка един лев от бакшишите – половината от това, което изкарвах средно за нощ – и поемах децата. Готвех, перях, водех ги на училище и на градина, а в три следобед се опитвах да задремя за час-два, преди всичко да започне отначало.
Тялото ми се разпадаше. Ръцете ми бяха напукани, краката ми подути, очите ми – с тъмни кръгове, които никакъв студ не можеше да скрие. Но децата бяха нахранени. Сметките – платени. И аз бях жива.
С времето обаче парите започнаха да се топят. Зимата дойде рано онази година. Отоплението ядеше половината заплата. А гумите на Москвича – износени до шарката – започнаха да изпускат една по една. Всяка сутрин коленичех в калта и помпах с ръчна помпа, проклинайки деня, в който се родих.
Ангелите от „Камионджията“
Една мрачна ноемврийска сутрин, след края на смяната, излязох навън. Въздухът миришеше на мокри листа и дизел. Отворих вратата на Москвича и замръзнах.
На задната седалка лежаха четири гуми. Нови. Черни, лъскави, с дълбок грайфер, миришещи на каучук. Без бележка. Без обяснение.
Стоях до колата и гледах тези гуми, сякаш бяха направени от злато. Обърнах се към заведението – прозорците светеха мътно, вътре двама камионджии пиеха последното си кафе преди пътя. Никой не ме гледаше. Никой не чакаше благодарност.
Тази сутрин, докато карах по тъмния път към Карлово, за пръв път от месеци си позволих да плача. Не от мъка – от нещо, за което нямах дума.
Коледната сутрин
Работих и на Бъдни вечер, и на Коледа. Смяната приключи в седем сутринта на 25 декември. Небето беше сиво, улиците – празни. Целият свят спеше, увит в топли одеяла, а аз крачех към паркинга с болки в кръста и мирис на пържено в косата.
Когато отворих колата, спрях да дишам.
Цялата задна седалка и багажникът бяха претъпкани с кутии. Картонени кутии, увити набързо в евтина хартия, натъпкани до пръсване.
Отворих първата – вътре имаше малки сини дънки. Шест чифта, от размер за двегодишно дете до десетгодишно. Във втората кутия – ризки, които пасваха на дънките. В третата – бонбони, орехи, шоколади. В четвъртата – торби с брашно, захар, ориз, леща, буркани с лютеница и зимнина. В последната – сапуни, перилни препарати, четки за зъби.
Някой беше мислил за всяко едно от моите деца. Някой знаеше размерите им. Някой беше броил.
Седнах зад волана и дълго не можах да запаля двигателя, защото ръцете ми трепереха толкова, че не успявах да вкарам ключа. Карах през празните улици, докато слънцето бавно се надигаше зад хълмовете, и сълзите се стичаха по бузите ми, без да ги спирам.
Коледно утро
Когато влязох вкъщи с ръце, пълни с кутии, Пламен – най-големият – беше вече буден. Погледна кутиите, после мен, и каза тихо: „Мамо, Дядо Коледа ли дойде?“
„Да, сине,“ казах. „Дойде.“
Събудихме останалите. Малката Росица, която едва прохождаше, скубеше хартията с пухкавите си ръчички и крещеше от радост. Милена прегърна новите си дънки, сякаш бяха кукла. Стоян, който от седмици ходеше с протрити обувки и не се оплакваше, тихо пъхна бонбон в устата си и се усмихна с пълни бузи.
Седнах на стария фотьойл в хола и ги гледах. Шестте ми деца – живи, здрави, смеещи се. И макар къщата да беше студена, а аз да не бях спала от двайсет часа, в гърдите ми горещо нещо се разливаше бавно, като чай в замръзнали ръце.
Кои бяха ангелите
Никога не разбрах със сигурност кой остави гумите и кутиите. Но знаех. Бяха камионджиите от „Камионджията“ – грубите, мръснословещи мъже с тежки ръце и увиснали мустаци, които идваха всяка нощ, поръчваха кебапчета и ракия, и ме гледаха как се моткам между масите с подути крака и черни кръгове под очите.
Нито един от тях никога не спомена нищо. Никой не чакаше благодарност. Просто продължаваха да идват, да поръчват, да оставят бакшиши – може би малко по-щедри от преди. И аз продължавах да работя.
Разплатата
А Красимир? Десет години по-късно го срещнах случайно в Пловдив. Беше се състарил с двайсет. Седеше на пейка пред гарата с найлонова торбичка и цигара, свита на ръка. Жената, заради която ме беше напуснал, го била изритала след две години. Работа нямаше. Дом – нямаше. Децата му – шестте деца, които изостави с 75 стотинки – не искаха да го познават.
Видя ме и стана. „Величке…“ започна.
Погледнах го спокойно. Без злоба, без тържество, без жалост. Просто го погледнах – като човек, когото някога познавах и който вече нямаше значение.
„Красимире,“ казах. „Децата ти са добре. Пламен завърши техникум, Даниела е медицинска сестра. Стоян работи. Милена учи. И двамата малки растат. Справихме се. Без теб.“
Обърнах се и си тръгнах. Не се обърнах назад. Не защото го мразех – а защото вече нямаше какво да видя там.
