Наташа и Любо бяха женени от пет години. Запознаха се в Пловдив, на абсурдно място – опашката пред нотариус, където и двамата чакаха за документи. Той беше висок, широкоплещест, с онази груба мъжественост, която малките градове произвеждат сериозно. Работеше като шофьор на тежкотоварен камион за фирмата на дядо си – Стоян Дънканов, местен бизнесмен с три склада, две къщи и репутация на честен, макар и суров човек. Любо беше единственият внук и наследник.
Наташа беше обикновена. Тя самата го казваше – не с горчивина, а с онова тихо приемане, което идва от живот без излишества. Работеше като касиерка в „Кауфланд“, живееше под наем с две съквартирантки и мечтаеше за семейство. Когато Любо я попита за среща, тя не повярва. Когато я попита за жена, заплака от щастие. Когато се нанесоха в къщата, която дядо Стоян им даде да ползват безплатно – голяма, стара къща с двор и орехово дърво в квартал „Кючук Париж“ – тя реши, че животът най-после ѝ се усмихва.
Първите две години бяха хубави. Не перфектни, но хубави. Любо си идваше уморен от пътя, тя готвеше, вечеряха заедно, гледаха телевизия. Обикновено щастие. После решиха да имат дете. И точно тогава всичко започна да се руши.
Опитите бяха безплодни. Месец след месец – нищо. Наташа ходеше по лекари, правеше изследвания, пиеше хормони, от които подуваше и я болеше главата. Любо отказваше да се изследва – „С мен всичко е наред, проблемът е при теб.“ Казваше го небрежно, сякаш коментираше повреда в колата. С времето го казваше и пред хора.
– Ами опитваме, ама знаеш как е… тя не може – каза веднъж пред братовчедите си на барбекю, докато Наташа стоеше до скарата и обръщаше кюфтета с ръце, които трепереха.
Никой не каза нищо. Братовчедите се спогледаха. Една от жените – Цвети, с три деца и вечна превъзходна усмивка – се обърна към Наташа:
– Ами, Наташке, може пък да опитате ин витро? Ако ти не можеш по естествения начин, поне…
– Тя не може по никой начин – прекъсна Любо и се засмя.
Наташа сложи щипката на масата, отиде в банята и седя там двадесет минути, докато лицето ѝ в огледалото стана отново нормално. После излезе и продължи да сервира.
Така минаваха дните. Любо ставаше все по-студен, все по-отсъстващ. Командировките му – веднъж в седмицата – станаха три пъти. Започна да заключва телефона с нов код, да си идва с прясно изпрани дрехи, да мирише на парфюм, който Наташа не му беше купувала. Тя знаеше. Някъде дълбоко вътре знаеше. Но си повтаряше, че грешката е нейна – че ако можеше да му роди дете, щеше да остане.
После дойде онази петъчна вечер.
Лола я беше измъкнала насила – „Ще изгниеш в тази къща, жена, хайде поне за час!“ Отидоха в клуб в центъра на Пловдив. Наташа не пиеше обикновено, но тази вечер си поръча коктейл и се опита да се отпусне. Музиката беше силна, светлините – цветни, а тя се чувстваше като чужда в собствения си живот.
И тогава Лола замръзна.
– Не се обръщай – прошепна. Но очите ѝ говореха всичко.
Наташа се обърна.
Любо седеше на ъглова маса с жена. Руса, млада – не повече от двадесет и пет. Носеше рокля, която оставяше малко на въображението, и се смееше на нещо, което той прошепваше в ухото ѝ. Ръката му беше на бедрото ѝ. Тя се навеждаше към него с онази небрежна интимност, която не е от първа среща – а от месеци.
Наташа стоеше и гледаше. Не плака. Не изкрещя. Просто гледаше как животът, който беше изградила с нокти и зъби, се оказва декор.
Тогава Любо вдигна поглед. Видя я. И вместо паника, вместо вина – на лицето му се появи усмивка. Онази мръсна, самодоволна усмивка на мъж, който отдавна е спрял да се преструва.
– О, Наташа! – каза той високо, за да чуе цялата маса. – Ела, ела! Запознай се с Бренда.
Бренда я изгледа от горе до долу с онзи поглед, който жените познават – оценяващ, хладен, победителски.
– Значи ти си съпругата – каза тя и наклони глава. – Мислех, че ще си по-…
Не довърши. Не трябваше.
– По-какво? – попита Наташа тихо.
Любо се намеси, все още усмихнат:
– Слушай, Наташа, по-добре е, че вече знаеш. Не е нужно повече да крия. Обичам Бренда. Между нас е свършено. Свърши.
В клуба музиката продължаваше да бие, хората танцуваха, а Наташа стоеше пред масата и слушаше как съпругът ѝ я зарязва публично, с любовницата до себе си, пред непознати хора, които се правеха, че не гледат.
– И ще ти кажа още нещо – продължи Любо, като се облегна назад в стола с вид на цар. – Утре си събираш багажа. Бренда се нанася.
– В моята къща? – гласът на Наташа беше толкова тих, че Лола до нея едва го чу.
– В МОЯТА къща – поправи той. – Ти просто живееше там.
Наташа не каза нищо повече. Обърна се и тръгна. Лола я хвана за ръката:
– Наташке, не може така! Кажи нещо! Удари го!
– Няма смисъл – каза Наташа. – Утре.
На другата сутрин тя наистина започна да си събира нещата. Без истерия, без сълзи – методично, кутия по кутия. Любо лежеше на дивана и я гледаше с ръце зад главата.
– Бързай – каза той. – Бренда идва в три.
– Знам – отвърна Наташа, без да го погледне.
В единадесет часа пред къщата спря кола. Не каквато и да е кола – черен Мерцедес, стар модел, но поддържан безупречно. От него слезе възрастен мъж с побелели коси, твърдо лице и тежък поглед. Стоян Дънканов – дядото на Любо. Човекът, чието име Любо носеше като щит цял живот, без да е направил нищо, за да го заслужи.
Старецът влезе без да почука. Видя кутиите в коридора. Видя Наташа с подпухнали очи и стиснати устни. Видя Любо на дивана.
– Какво става тук? – гласът му беше тих, но от него стените сякаш се свиха.
Любо скочи.
– Дядо! Не… не знаехме, че ще дойдеш. Не е подходящ момент, занимаваме се с нещо лично…
– Лично? – Стоян погледна кутиите, после Наташа. – Момиче, ти ли си тръгваш?
– Той ме помоли да си тръгна – каза Наташа тихо. – Има друга жена.
Тишината беше абсолютна. Любо отвори уста, после я затвори. Стоян го гледаше с поглед, който щеше да спре часовник.
– Повтори – каза старецът.
– Дядо, ти не разбираш…
– ПОВТОРИ.
Любо преглътна.
– Имам друга жена. Наташа и аз… свършихме. Тя не може да ми роди дете и аз…
– И ти какво? – Стоян направи крачка напред. – Ти, който не си спечелил и стотинка сам? Ти, който живееш в МОЯ дом? Ти, който караш МОЙ камион? Ти решаваш кой ще живее тук и кой ще си тръгне?
– Дядо…
– Мълчи. – Стоян се обърна към Наташа. – Момиче, остави кутиите. Ти оставаш. – После погледна Любо. – Ти – вън. Днес.
Любо се изправи рязко.
– Не можеш да направиш това!
– Мога и ще го направя. Тази къща е на мое име. Винаги е била. Дадох ви я, защото строяхте семейство ЗАЕДНО. Но ако ще се отнасяш с жена си като с боклук за изхвърляне – ти си аутсайдерът тук, не тя. Събирай СИ ТИ нещата.
Любо погледна дядо си, после Наташа, после пак дядо си. Търсеше помощ, съюзник, някакъв изход. Не намери нищо.
– И камионът – добави Стоян спокойно. – Ключовете. Сега.
– Дядо, не можеш…
– Ключовете.
Любо извади ключовете с ръце, които трепереха, и ги сложи на масата. Стоян ги взе, пъхна ги в джоба си и се обърна към Наташа.
– Наташа, чул съм за вашите проблеми със забременяването. Затова всъщност дойдох днес – исках да ти предложа да платя за ин витро. Има добра клиника в София. Ще покрия всичко.
Наташа го гледаше и не вярваше на ушите си.
– Но… аз вече не съм с Любо. Няма смисъл…
– Ти искаш дете, нали? – попита Стоян. – Не заради него. Заради теб. Заслужаваш го. А и аз имам нужда от наследник, който да не ме разочарова както този тук.
Любо стоеше в коридора с празен сак в ръка и гледаше как дядо му – човекът, от чието име се хранеше цял живот – прехвърля цялата си грижа и щедрост към жената, която той тъкмо беше изхвърлил.
В три часа Бренда наистина дойде. С куфар. С усмивка. Видя Наташа на верандата, пиеща кафе, и Стоян до нея.
– Ами… къде е Любо? – попита тя предпазливо.
– Любо вече не живее тук – каза Стоян, без да я погледне. – И ти също. Довиждане.
Бренда извади телефон, набра Любо. Той не вдигна. Набра пак. Пак не вдигна. Остана на тротоара с куфара десет минути, после си тръгна.
В седмиците, които последваха, Любо се срина. Без работа, без кола, без къща. Бренда го изтърпя точно две седмици – докато споделяха стая в квартира на нейната приятелка в „Тракия“. Когато разбра, че няма пари, нито перспективи, изчезна за една нощ. Просто си събра нещата и спря да отговаря на обажданията.
Любо се върна при майка си – в малък апартамент в Стара Загора, с плесен по стените и стар телевизор, който показваше само три канала. Седеше на балкона и пушеше цигара след цигара. Три месеца по-късно позвъни на Наташа.
– Наташа… моля те. Направих ужасна грешка. Най-голямата в живота ми. Моля те, нека поговорим.
Тя мълча дълго. Толкова дълго, че той помисли, че е затворила.
– Любо – каза накрая. – Ти не направи грешка. Ти направи избор. Избра да ме унижиш пред хора в клуб. Избра да ме изхвърлиш от дома. Избра жена, която те зарязва за два месеца. А сега, когато нямаш нищо, се обаждаш на мен. Не защото ме обичаш – а защото нямаш друг номер, на който да звънниш.
– Не е така…
– Е така. И двамата го знаем. Не ме търси повече.
Затвори. Сложи телефона на масата. Погледна през прозореца на къщата – НЕЙНАТА къща вече, с нотариален акт на нейно име, подарък от Стоян. През пролетта ореховото дърво в двора беше пуснало нови листа.
