Казвам се Мариела. Работя като сервитьорка в ресторант в центъра на София от две години – откакто се преместих тук от Кюстендил с куфар, половин спестявания и идеята, че животът в голям град ще е по-лесен. Не е. Но е мой.
Преди три месеца се разделих с Красимир. Публично, грозно, по начин, по който раздели се разпространяват по социалните мрежи – скрийншоти, коментари, мнения на хора, на които не бях питала. Красимир беше публикувал нещо. Бившите му приятели бяха споделили. Седмица по-късно срещах погледи навсякъде.
Не знаех тогава, че историята ни е започнала с лъжа. Разбрах го по-късно – в ресторанта, от устата на жената, която беше помогнала да ме унищожи.
Познах Красимир в университета. Бяхме в един поток, той учеше маркетинг, аз – икономика. Беше чаровен по онзи повърхностен начин, който лесно объркваш с дълбочина, когато си на двадесет и две.
Помня точно вечерта, когато всичко се обърна срещу мен.
Беше края на зимния семестър. Имах изпит по финанси в петък и бях прекарала три дни в библиотеката. Красимир дойде в стаята ми с цветя – жълти лалета, знаеше, че ги обичам – и ме покани на парти при приятел.
– Красе, не мога. Изпитът е в петък.
– Хайде, Мари. Умна си. Един ден почивка няма да те убие.
– Ако не издържа, губя стипендията.
Той стана сериозен, взе ръцете ми в своите. – Ти си най-умното момиче, което познавам. Ела с мен. Само тази вечер.
Съквартирантката ми Ваня влезе точно тогава. Видя цветята, видя израза ми.
– Мари, иди. Знаеш материала. Живей малко.
Ваня беше моя приятелка. Така поне мислех.
На партито Красимир ми подаде чаша още при входа. Пих, защото бях уморена и напрегната и исках да спра да мисля за финансите за един ден. Пих втора. После не помня много.
На сутринта се събудих в непознато място. Имах само фрагменти – музика, светлини, гласове. Прибрах се в общежитието с такси.
В понеделник деканът ме извика в кабинета си. На бюрото му имаше принтирани снимки. Аз на партито, в компрометиращи пози с непознати хора, с лице, от което беше ясно, че не съм съвсем наясно какво се случва.
– Получихме анонимен сигнал – каза деканът. – Правилникът е ясен.
Потърсих Красимир. Намерих го с Ваня. Двамата стояха в коридора и се смееха за нещо. Когато ме видяха, Ваня спря да се смее, но не от срам – от задоволство.
– Два месеца – каза тя. – Толкова му трябваха. Беше залог, Мари. Той се обзаложи, че ще те накара да изглеждаш като глупачка пред целия факултет. Аз му помогнах малко.
Погледнах Красимир. Той сви рамене.
– Не го приемай лично.
Не казах нищо. Обърнах се и си тръгнах. Не плаках пред тях. Излязох навън, седнах на пейка зад сградата и едва тогава ме удари всичко – стипендията, изпита, снимките, двата месеца, в които бях вярвала, че нещо е истинско.
После станах, избърсах лицето си и реших, че никога повече няма да позволя на някой да ме прави малка.
Две години по-късно Красимир влезе в ресторанта, в който работех.
Беше с нова приятелка – Николета, висока, самодоволна, с онзи вид на жена, която се наслаждава на чуждото унижение. Седнаха в моята секция. Разбрах се с шефа ми Методи да ги прехвърля на Стела, но той отказа.
– Работа е работа, Мариела. Остани професионална.
Отидох при масата им с менюто. Красимир ме погледна и усмивката му се разтегна бавно.
– Мариела. Ти работиш тук.
– Добър вечер. Готови ли сте да поръчате?
– Явно тук е призванието ти – каза той с оня познат тон. – Сервиране. Стои ти добре.
Николета се засмя.
Наведох се леко, с молив върху бележника. – Ще ви препоръчам кебапчетата. Много пикантни са. Специалитет на chef-а.
– Донеси ни яхнията – каза той. – Мексикански стил. И направи я пикантна, щом се хвалиш.
– Разбира се.
Влязох в кухнята. Chef-ът Стефан – едър мъж с малко думи и много наблюдателност – ме погледна веднага.
– Добре ли си?
– Не. Тия двамата отвън… – разказах му накратко. Само накратко.
Той ме изслуша. После взе бутилката с лютив сос от рафта – онази с чушките от Македония, за която всички знаехме, че е ядрена – и я постави на плота.
– Официално аз не знам нищо – каза той. – Но кърпите за маса се менят преди поднасяне.
Напоих ъгъла на кърпата за уста с три капки от соса. Сгънах я внимателно. Наредих масата.
Когато поднесох яхнията, Красимир огледа чинията с недоволство.
– Не изглежда особено пикантно.
– Изчакайте да вкусите – казах аз и поставих кърпата точно до чинията му.
Три минути по-късно той избърса устата си.
Ефектът не беше мигновен – лютивото от тези чушки удря бавно, после изведнъж. Видях как изразът му се смени – първо неудобство, после зачервяване, после очите му сълзяха.
– Вода – изрече той.
Съседните маси го забелязаха. Някой се засмя тихо. Николета го потупваше по гърба с притеснен вид, но бузите й вече бяха червени от срам – хората наоколо гледаха и шушукаха.
– Тая яхния е отровена! – изкрещя Красимир, когато дишането му се нормализира. – Ще подам жалба! Тази жена е съсипала ястието ми нарочно!
Методи се приближи с хладнокръвна стъпка. Взе лъжицата, опита яхнията.
– Яхнията е наред, господине. Точно толкова пикантна, колкото е поръчана. – Пауза. – А Мариела работи при нас от две години. Нямаме оплаквания.
Красимир огледа стаята. Никой не го подкрепяше. Николета вече беше взела чантата си.
– Ние си тръгваме – изсъска тя и стана.
Красимир стана след нея, все още червен, с навлажнени очи. Когато минаваше покрай мен, не ме погледна.
Аз го гледах.
После взех бележника си и отидох при следващата маса.
– Добър вечер. Готови ли сте да поръчате?
