Десетте стъпки от спалнята до изхода. Толкова малко. Толкова дълго. Станка се обърна бавно. Владимир стоеше в рамката на вратата на хола с кръстосани ръце и изражение, което познаваше наизуст – онзи студен оглед от горе до долу, претеглящ, намиращ дефект в нещо, преди още да е произнесъл думата.
Беше събота следобед. Навън – Пловдив в края на февруари, мокър, сив, с последните купчини кален сняг по тротоарите. Тя се беше наредила за среща с приятелки – нещо, което правеше едва три-четири пъти в годината, колкото Владимир „позволяваше“ без скандал. Беше облякла тъмносиня рокля с висока яка, хубава, скромна, купена от разпродажба преди две зими. Беше се гримирала леко – само малко очна линия и матово червило.
За него явно беше прекалено.
– Тази рокля е твърде тясна – каза той бавно, сякаш констатира дефект на технически чертеж. – Всеки ще те зяпа.
– Владо, имам среща в шест. Момичетата чакат.
– Кои момичета? Ваня ли пак организира тия работи? Тя е разведена, тя може да прави каквото иска. Ти си омъжена жена.
Думата „омъжена“ в неговите уста никога не звучеше като топло – звучеше като „собственост с ограничен достъп“.
Станка гълташе тази дума от три години. Три години, откакто се бяха преместили при него в апартамента на родителите му в Кършияка. Три години на коментари за „прекалено отворените“ тениски, на въпроси колко е струвала новата чанта, на мрачно мълчание, продължаващо с дни, когато тя се беше върнала „твърде късно“ от работа. Три години на постепенно свиване.
Тя работеше като касиерка в голяма верига супермаркети, а той – в баща си строителна фирма. Парите бяха „общи“, което на практика означаваше, че той решава. Апартаментът беше „техен“, което на практика означаваше, че свекървата имаше ключ и влизаше без да почуква.
– Ще се преоблечеш – каза Владимир вече не като въпрос, а като заповед. – Сложи онзи тъмен панталон и блузата с дългия ръкав. И без толкова червило.
Станка го погледна. Дълго. В тишина.
Нещо в нея се промени в онзи момент – не шумно, не истерично. Като когато долавяш как нещо скъпо, което дълго си стискал в шепата си, накрая се е счупило, и вместо болка, изпитваш само странно, студено спокойствие.
Тя само се усмихна леко. Решението, което беше взела, щеше да го удари там, където най-много го боли.
Станка не се преоблече. Обърна се обратно към вратата и я отвори.
– Ела да поговорим! – гласът му се покачи зад гърба и.
– Вечерта ще поговорим – каза тя, без да се обърне. – Много ще поговорим.
Затвори вратата. Слезе по стълбите. Излезе на улицата и за пръв път от много месеци усети как студеният февруарски въздух е нещо, а не само фон.
Срещата с момичетата беше в малко кафене в Капана. Ваня, Мила и Гергана я посрещнаха с прегръдки и топъл чай. Не разказа нищо веднага. Пи чая и ги гледаше как се смеят и говорят свободно и разбра, че е забравила как изглежда това – да седиш на маса с хора, без да се питаш какво ще кажат после вкъщи.
Около девет вечерта Ваня я хвана за ръката.
– Нели, добре ли си? Изглеждаш различно тази вечер.
– По-добре ли или по-зле?
– Различно. Като преди три години.
Станка прибра ръката си, погледна чашата и каза тихо:
– Имам нужда от адвоката на Мила. Само телефон. Само за да питам нещо.
На другия ден, докато Владимир беше на обекта, тя извади скритото под матрака тефтерче. Три години го беше водила – дати, думи, инциденти. Не за да го ползва, беше си казвала. „Просто за да не забравя. Просто за да знам, че не съм луда.“
Оказа се, че тефтерчето е много полезно пред адвокат.
Разводът продължи седем месеца. Владимир се изненада – той не беше очаквал нито тефтерчето, нито адвоката, нито факта, че тя е запазила всеки банков превод, всяка касова бележка, всяко съобщение. Беше очаквал сълзи, моления и в крайна сметка – отстъпление.
Не получи нито едно от трите.
Днес Станка живее в нает апартамент в Тракия – малък, само неин, с прозорец към парка. Излиза когато иска, с каквото иска. Понякога слага онова тъмносиньо рокля. Понякога и червилото е повече.
Никой не я пита нищо 💙
