Преди времето на мобилните телефони, нямахме друг избор, освен да чакаме. След около час мъж на студентска възраст случайно мина покрай нас и ни предложи да ни закара до града. Приемахме с благодарност, а когато стигнахме, се опитахме да му дадем пари за помощта. Той просто се усмихна и каза: „Радвам се, че помогнах.“
Години по-късно съпругата ми се обади на телефона ми със сълзи на очи. Гласът ѝ трепереше, докато ме караше да проверя новините.
За мой ужас, младежът, който ни беше помогнал онзи вечер, изобщо не бил студент. Всъщност той бил 35-годишен издирван престъпник, който беше обрал над 30 души в отдалечени райони, използвайки ситуацията с изоставени на пътя да пътуващи през нощта.
Детайлите бяха ужасяващи. Той или се преструвал на изгубен турист, нуждаещ се от превоз, или вземал изпаднали в беда шофьори в колата си. След като им печелел доверието, ги обирал от всичко и ги изоставял насред нищото. Той беше издирван от полицията в няколко щата.
Не можех да повярвам. Защо не беше нападнал нас онзи вече? Може би защото бяхме двама, а може би заради моя ръст и добре оформено тяло, които го накараха да се замисли.
Каквато и да е причината, имахме изключителен късмет. И до ден днешен ме побиват тръпки, когато си помисля колко близо бяхме да станем негови жертви.
