Вечерта Борислав се върна около десет. Миришеше на ресторант и на парфюм, който не беше негов. Влезе в хола с букет от бензиностанцията — онези мотани хризантеми в найлон, купени набързо, за да смекчат нещо, което не можеш да смекчиш.
– Прости ми — каза той. — Стана непредвидено. Клиентът беше от Германия, не можех да откажа…
Не отговорих веднага. Седях на дивана с чаша студен чай и го гледах. Не с гняв. С онова тихо, изгаряло изтощение, след което вече нищо не боли така, както е боляло преди.
– Ела да седнеш — казах накрая.
Той седна. Отворих телефона си и поставих екрана пред него.
На снимката той стоеше до маса в хотелски ресторант. Смееше се. До него — жена с дълга руса коса, наведена към него. Той я държеше за ръката. Времето на снимката: 14:32. Точно в часа на погребението.
Снимката ми беше изпратена анонимно. Получих я в 15:08, докато стоях до гроба и пръстта беше прясна.
Борислав не каза нищо. Гледаше екрана дълго.
– Кой ти е пратил? — попита накрая.
– Не знам — отвърнах спокойно. — Но знаеш ли кое е интересното? Не ме интересува кой. Интересуват ме само датата и часа.
Той остави хризантемите на масата и наведе глава.
– Нина, аз…
– Борислав — прекъснах го, — погребах детето ни сама днес. Без да ме питаш как съм. Без да ме питаш как е протекло. И сега ме питаш кой ми е пратил снимката.
В стаята стана много тихо.
Станах, взех чантата и отидох в спалнята. Заключих вратата. Не защото се страхувах — а защото нямах какво повече да казвам тази вечер. На сутринта се обадих на адвокатката, препоръчана от сестра ми.
Разводът продължи четири месеца. Борислав се опита да договаря, да обяснява, да моли. Веднъж дойде с писмо, написано на ръка. Прочетох го, прибрах го в плик и го оставих в чекмеджето — не от сантименталност, а защото адвокатката беше казала, че всичко писмено може да бъде полезно.
Апартаментът беше на мое име — наследство от баба ми. Борислав го напусна с два куфара. Любовницата му го прие три дни. После спря да вдига телефона — тя не беше търсила мъж без пари, без апартамент и с репутацията на човек, изоставил жена си на погребението на детето им.
Живея сега сама в онзи апартамент. Стаята на Боряна е затворена, но не заключена. Понякога влизам вътре, сядам на детското легло и гледам снимките по рафта. Не плача всеки път. Понякога просто седя.
На рождения й ден — всяка година на осми февруари — пускам бял балон от терасата. Гледам го, докато изчезне между покривите.
Борислав не пуска балон. Той вероятно не помни датата 💙
