Бяхме на рождения ден на снаха му. Дванадесет човека около масата в кичозния апартамент на Жлябово — скъпи чинии, евтин коняк, много шум. Беше минало единадесет вечерта. Красимир пиеше от четири следобед.
Седях до него и гледах правo напред.
Не за пръв път ме унижаваше пред хора. Но пред тези хора — неговото семейство, неговите братовчеди, снахата му Силвия с онзи доволен поглед, с който посрещаше всяко мое затруднение — беше различно. Тук думите оставаха. Тук хората помнеха.
Красимир и аз бяхме женени девет години. Първите три бяха поносими. После дойде бизнесът — малко строително предприятие, което той наследи от баща си и което управляваше зле, но с много самочувствие. Дойдоха и парите, и приятелите, и навикът да пие на всяко събиране, и убеждението, че всичко около него — включително аз — му се дължи по право.
Аз работех като счетоводител в общината. Скромна заплата, сигурна работа, без блясък. Той го знаеше и го използваше, когато му трябваше оръжие.
– Седи и мълчи, защото повече не може – продължи той, смеейки се към братовчед си Пецо, седнал отсреща.
Пецо се засмя. Силвия отпи от чашата си с очи, спуснати надолу — тя не спираше, само не участваше открито.
Останалите мълчаха с онова неудобно мълчание на хора, които не знаят дали да се намесят или да се правят, че нищо не се случва.
Погледнах Красимир. Беше зачервен, с разхлабена вратовръзка, с онзи лъскав поглед на пиян човек, убеден, че е остроумен.
В главата ми беше много тихо.
Мислех за нещо конкретно — за папката в шкафа вкъщи. Зелена папка, с ластик, наредена между данъчните декларации и застрахователните документи. Прибирах документи в нея от осем месеца. Тихо, без бързане, без да казвам на никого.
Той не знаеше за папката.
– Красимире – казах тихо.
Той не ме чу или се направи. Продължи нещо към Пецо.
– Красимире – повторих, малко по-силно.
Обърна се. В очите му имаше онова нагло учудване на хора, свикнали никога да не бъдат спирани.
– Какво?
Погледнах го три секунди без да казвам нищо. После взех чантата си от стола.
– Лека нощ – казах към масата като цяло.
Станах. Облякох якето. Никой не каза нищо. Чух как Красимир изрича нещо подире ми — не разбрах думите, не ми трябваше да ги разбирам.
Излязох на площадката. Затворих вратата зад себе си.
В асансьора беше тихо и студено. Гледах се в малкото, надраскано огледало на вратата — жена на четиридесет и две, с уморени очи и съвършено спокоен израз.
Исках да се прибера. Исках да отворя зелената папка и да прегледам всичко още веднъж — не защото имаше нужда, а защото исках да съм сигурна, че е готово.
Беше готово.
Само чаках да се прибере вкъщи, за да му кажа.
Прибра се в два и половина нощта.
Чух го как отключва — дълго, с две опити, защото ключалката му влизаше трудно, когато ръцете му не слушаха. Влезе, хвърли якето на стола в коридора, мина към кухнята с шум.
Аз седях на масата. Пред мен — зелената папка, отворена.
Той ме видя и спря.
– Какво правиш? – попита той.
– Чакам те – казах аз.
Приближи се. Погледна папката с разфокусиран поглед. Поне беше по-трезвен от преди.
Разказах му без вдигане на глас. Папката съдържаше разпечатки на банкови движения от фирмената сметка — суми, преведени по начини, несъвместими с декларираните разходи. Не сложно, не скрито особено добре. Аз съм счетоводител. Виждам тези неща.
Имаше и друго: снимки, направени от телефона ми, на документи от вкъщи. Кореспонденция. Фактури. Неща, за чието съществуване той очевидно беше забравил.
– Това е семейно имущество – казах му аз. – И адвокатът ми го знае.
Той се изправи. Направи онова движение с рамене, с което обикновено започваше крясъка. После го спря — нещо в лицето ми, предполагам, му подсказа, че тази вечер крясъкът няма да свърши по обичайния начин.
– Ела да поговорим утре – каза той.
– Утре ще подпишеш – казах аз. – Сложила съм документите при другите.
Взех папката. Станах.
– Красимире — добавих, преди да изляза от кухнята — следващия път, когато реш да ме унижиш пред хора, помни, че аз не пия. И помня всичко.
Не отговори.
Легнах и заспах бързо — по-бързо, отколкото очаквах.
Той подписа до края на месеца. Фирмата му мина на негова сестра — нещо, което неговите „приятели“ намериха за смешно. Силвия се обади веднъж с претенции, че „аз съм разбила семейство“. Казах й:
– Семейството го разби онзи, който пиеше от четири следобед.
Затворих телефона.
Папката все още я пазя. Не защото ми трябва — а защото понякога е хубаво да знаеш, че си направила нещата както трябва. Бавно, тихо, без да гледаш назад. 😌
