Казваше се Борис. В селото го наричаха „странника“ — с онзи тон, в който омразата и любопитството са смесени поравно. Преди двадесет години беше свирил в оркестър в Пловдив. После жена му го беше напуснала, парите свършили, здравето се задъхало от нещо, което лекарите не успяха да кръстят точно. Дойде при реката „за два месеца“. Остана.
Колибата беше малка — стая, кухненски кът, печка на дърва. Навсякъде ноти: по масата, по перваза, по столовете. Пожълтели, наредени в купчини, някои сгънати на четири.
Не я попита защо е дошла. Не я попита за майката, за момчето, за скандала. Сложи пред нея хляб, сирене и чай — и се върна при цигулката си. Елена изяде всичко. После заспа на дивана под вълнено одеяло, което миришеше на смола и старо дърво.
На сутринта той я попита само едно:
— Имаш ли нещо, което умееш да правиш?
Тя помисли. Каза:
— Пиша.
— Тогава пиши.
Така започна.
Седмиците вървяха бавно. Борис свиреше сутрин, преди изгрев — Елена се събуждаше от звука и лежеше неподвижна, слушайки. Нещо в мелодиите ставаше по-различно с времето. Или тя ставаше по-различна. Трудно беше да се разграничи.
На третия месец написа писмо — не до майката, до себе си. Седна до реката и написа всичко: за деветте месеца тайна любов, за коридора, за куфарчето, за молива. Три листа, дребен почерк. Прочете го на Борис.
Той слуша без да я прекъсва. После каза:
— Това не е писмо. Това е песен.
Взе цигулката и изсвири нещо кратко — едва двадесет секунди — което звучеше точно като прочетеното. Тя не знаеше, че музиката може да прави това.
Братовчедката на Радка дойде да „провери“ някъде около Коледа. Огледа колибата, огледа Елена — по-спокойна, по-изправена, с тетрадка на масата и мастило по пръстите. Върна се в селото и каза на Радка:
— Добре е. Пише нещо. Борис я учи.
Радка не отговори. Но вечерта извади от чекмеджето стара снимка — Елена на седем години, с молив в ръка, наведена над лист. Радка я беше снимала тогава в тайно, за да не смути момента.
Стоя дълго с нея в ръка. После я върна обратно и не каза нищо на никого.
Но на Великден — за пръв път — остави вратата отключена.
Елена се върна в края на април. Борис я изпрати до пътя.
— Защо ми позволи да остана? — попита тя.
Той се замисли.
— Защото имаше молив в куфарчето. Хората, които в последния момент грабват молив — те винаги намират начин.
Радка я посрещна на прага. Без усмивка, но и без да заключи вратата. Сложи чай. Седна срещу нея.
Дълго не каза нищо.
После:
— Гладна ли си?
Елена постави куфарчето на пода.
— Да.
Не беше прошка. Не беше помирение. Беше нещо по-скромно и по-истинско — две жени на маса, с чай между тях. Всяка с болка, която другата не разбира напълно. Но вратата — за разлика от онази неделна вечер — беше отворена. 😔
