— Парите са в плика. Не питай откъде. — Ивета сложи пликa на масата и се обърна към прозореца, за да не го гледа в очите.
Мартин не каза нищо. Просто го взе.
Тя се прибра в спалнята, седна на ръба на леглото и гледа ръцете си — все още треперещи, с мастило по показалеца от подписа, положен преди два часа в офиса на човек, когото не искаше да познава.
Мартин беше инженер. Добър, спокоен, с ръце, свикнали да строят неща. После една мокра декемврийска вечер един камион премина на червено и всичко свърши за секунди. Сега лежеше по гръб, гледаше тавана и се усмихваше на нея по начин, който я разбиваше повече от всеки вик — защото в усмивката му имаше примирение, а тя мразеше примирението.
Лекарите казаха, че има шанс. Операция — нова, скъпа, правена само в две клиники в страната. Цената — колкото те не бяха виждали наведнъж в живота си.
Ивета беше продала колата. Беше взела назаем от всеки, който вдигаше телефона. Беше работила двойни смени в счетоводството.
Не стигаше.
Преди месец, след поредната безсънна нощ, отвори лаптопа и написа в търсачката нещо, което после изтри три пъти от историята на браузъра. После го написа пак.
Намери го — Лазар. Петдесет и няколко години, с офис в центъра и репутация, за която хората говорят с понижен глас. Заем. Бърз, голям, без банкови въпроси. С лихва, която се удвоява след шест месеца.
Подписа.
Сега парите бяха в плика на масата и Мартин ги държеше в ръце, без да знае откъде са.
— Ива — извика тихо от стаята.
— Да?
— Много е. Откъде го намери?
Тя стисна пръсти в скута.
— Помогна ми колежка. Ще върнем.
Дълга пауза.
— Каква колежка?
Ивета не отговори.
На другия ден Мартин помоли сестра си да му донесе телефона. Помоли я да го остави сам. После прекара два часа в него — търсейки, проверявайки, звънейки на номера, които тя не знаеше, че той пази.
Вечерта, когато тя влезе с вечерята, той я погледна по начин, по който не я беше гледал от катастрофата насам.
— Знам при кого си ходила.
Ивета сложи тавата на масичката. Ръцете й бяха спокойни — защото когато се страхуваш достатъчно дълго, идва момент, в който тялото спира да реагира.
— Мартине…
— Лазар Велев — каза той. — Знам кой е. Знам какво прави с хората, които не могат да върнат навреме.
Тя седна на стола.
— Операцията е след три седмици. Ще намерим начин да върнем.
— Ива. — Гласът му беше тих, но в него имаше нещо, което тя не беше чувала от много месеци — острота. Присъствие. — Преди да подпишеш, трябваше да ми кажеш.
— Ако ти кажех, щеше да откажеш операцията.
Мълчание.
— Да — потвърди той. — Щях.
Тя го погледна право.
— Затова не ти казах.
Мартин затвори очи. Дълго. После ги отвори и каза нещо, което тя не беше очаквала.
— Има сметка. В Райфайзен. На мое име. Не съм ти казвал за нея.
Ивета не помръдна.
— Колко?
— Достатъчно. Почти.
— Мартине, защо не…
— Защото я пазех. — Той погледна тавана. — За апартамент. Исках да изненадам. Исках да е моето, не заедно взето. Глупаво. — Кратка пауза. — Много глупаво, разбирам сега.
Ивета седя и не каза нищо дълго.
— Колко липсва?
— Осем хиляди.
Тя изчисли бързо в главата си.
— Ако върнем на Лазар половината следващия месец, лихвата е поносима. Останалото — за три месеца мога да го събера.
— Не — каза Мартин.
— Мартине…
— Не ти — поясни той. — Аз ще го върна.
Тя го погледна.
— Ти не можеш да…
— Не мога да ходя. — Гласът му не се промени. — Но мога да работя. Дистанционно. Обадих се на Стефчо миналата седмица — старият ми колега от проектирането. Има проект. Три месеца. Свършвам го от тук, от леглото, ако трябва.
Ивета гледа ръцете му — неподвижни под одеялото.
— Защо не ми каза?
— Защото ти не ми каза за Лазар.
Дълга тишина.
После тя се засмя — не от радост, а от онова изтощено, почти невярващо усещане, когато разбереш, че двама души са се опитвали да се спасят един друг в тайно и са се объркали по абсолютно симетричен начин.
— Ние сме два идиота — каза тя.
— Да — съгласи се той. — Но сме наши идиоти.
Операцията беше в петък. Ивета седя в коридора четири часа с чаша кафе, което не изпи, и телефон, който не отвори.
Когато хирургът излезе, тя стана преди да е успял да заговори.
— Мина добре — каза той. — По-добре от прогнозата.
Тя кимна. Върна се на стола. Сложи кафето на пода.
Не плака — просто седя и дишаше бавно, едно поемане на въздух след друго, докато светът спре да се върти.
Лазар получи парите на два пъти — първо от сметката на Мартин, после от трите заплати, които Ивета беше превела без да казва на никого. Последният превод беше в края на април. Получи съобщение — кратко, без подпис:
„Затворено. Не се чуваме повече.“
Тя изтри съобщението и не го спомена на Мартин.
Някои неща не трябват да останат в историята. Трябва само да свършат.
През май Мартин направи първата крачка — буквално. Бавна, неуверена, с проходилка и физиотерапевт от двете страни. Ивета стоеше до вратата и гледа.
Той я погледна.
— Не плачи — каза.
— Не плача — отвърна тя, с очи, пълни до ръба.
— Лъжеш.
— Да.
Той направи още две крачки. Спря. Издиша тежко.
— Ива.
— Да?
— Апартаментът, за който пазех — нека го купим заедно. Не като изненада. Заедно.
Тя кимна.
— Заедно. 😔
