Казвам се Елица. На 48 години съм, но днес се чувствам като на 100. Животът ми никога не е бил розов сериал, но винаги съм вярвала в едно – че ако си честен, ако се трудиш и ако обичаш децата си до полуда, Господ ще те пази. Е, оказа се, че Господ понякога си взима отпуска, а Дяволът влиза в дома ти, обут в обувките на собствената ти дъщеря.
Пиша това с треперещи ръце и очи, които отдавна пресъхнаха от плач. Искам да ме съдите. Искам да ме обиждате или да ме подкрепите, защото аз самата не знам коя съм вече. Майка? Чудовище? Или просто една глупачка, която е отгледала змия в пазвата си?
Всичко за нея
Сама отгледах Ралица. Баща ѝ ни напусна, когато тя беше на три годинки – класическата история за „отидох за цигари и не се върнах“. Не се оплаквам. Работих на две места – сутрин в цеха, вечер чистех офиси, за да не ѝ липсва нищо. Исках тя да има маратонките, които другите деца имаха. Исках да ходи на уроци по английски. Исках да не познава вкуса на евтиния салам и студените радиатори.
И тя порасна. Красива, но някак… взискателна. Винаги съм го отдавала на младостта. На 19 години светът е в краката ти, нали така? Когато доведе Никола вкъщи преди година, сърцето ми се сви от страх, но бързо се от
