Сутринта миришеше на пресни чушки и домати. Кармен тъкмо се беше върнала от пазара в Казанлък, остави торбите в кухнята и тръгна да провери баща си. Седемдесетгодишният Ернест Попов сигурно дремеше в градината, а Мария – момичето, наето да се грижи за него – трябваше да е до стола му, както всеки следобед.
Но Мария не беше в градината. Стоеше на прага на банята – бледа, босонога, с подпухнали очи – и държеше нещо в ръка. Не каза нищо. Само вдигна теста.
Две ярки черти.
Кармен я познаваше от шест месеца. Тиха, скромна жена от село край Средна гора, двайсет и пет години, с ръце, които бяха измили, нахранили и вдигнали баща ѝ повече пъти, отколкото тя самата за цял живот. Всяка сутрин Мария го будеше, готвеше му овесена каша, даваше му хапчетата. Следобед го разхождаше до лехите с домати, като поддържаше бавните му стъпки. Вечер масажираше краката му и му разказваше истории от село, докато заспи. Ернест се възстановяваше. Усмихваше се отново. Съседите казваха: „Златно момиче си намерила, Кармен.“
А сега златното момиче стоеше пред нея, бременно, и мълчеше.
— От кого, Мария?
Хлипане. Нищо друго.
В главата на Кармен нахлу мисъл, която я обля с ледена вълна: баща ѝ. Ернест. Седемдесетгодишен, но напоследък говореше за Мария непрекъснато – „Мария ми сготви, Мария ме разходи, Мария ми разказа…“ Кармен прогони мисълта, но тя се върна, по-остра.
— Кажи ми, че не е баща ми. Кажи ми го сега.
— Не е той, госпожо! Моля ви!
— Тогава КОЙ?
Мария се свлече на колене. Домати от обърнатата торба се търкаляха по плочките. Часовникът на стената тиктакаше. Някъде в градината пееше кос.
— Страхувах се… – прошепна Мария. – Планирах да си тръгна в края на месеца и да отгледам бебето сама. Никой нямаше да разбере.
— Но аз разбрах. И сега ще ми кажеш.
Мария вдигна глава. Сълзите бяха направили тъмни петна по блузата ѝ. Отвори уста, затвори я, преглътна. После каза едно-единствено име.
Кармен не извика. Не заплака. Не помръдна. Стоеше до масата и гледаше Мария, а в нея нещо се преподреждаше – бавно, необратимо, като тектонични плочи. Всичко, което беше вярвала за последните петнайсет години, се разместваше. Парчетата си идваха на място – чуждият парфюм, „командировките“ в София, празните обещания, парите, които изчезваха. Всичко вече имаше смисъл. Ужасен, кристален смисъл.
В този момент от стаята си излезе Ернест – бавно, подпрян на бастуна, с уплашени очи.
— Какво става, дъще?
Кармен го погледна. После погледна Мария. После затвори очи за три секунди и когато ги отвори, в тях нямаше нито сълзи, нито паника. Имаше нещо далеч по-опасно – решение.
Ернест стоеше на прага с бастуна в дясната ръка и гледаше ту Кармен, ту Мария. Никой не му отговори веднага. Кармен го хвана под лакътя, заведе го до стола в хола и каза:
— Седни, тате. Ще ти обясня.
Ернест седна тежко. Мария остана на колене в кухнята, с мокро лице и свити рамене.
Кармен застана между двамата и каза без увъртане:
— Мария е бременна. Бащата е Ричко.
Ернест не реагира веднага. Погледна към прозореца, после към градината, после към ръцете си. Когато вдигна очи, те бяха влажни, но гласът му не трепна:
— Детето не е виновно. Мария, ти оставаш.
— Тате, ти разбираш ли какво е направил? – гласът на Кармен се пречупи за първи път.
— Разбирам. Затова говоря за момичето и бебето, а не за него. За него ти ще решиш.
И Кармен реши.
Следващата седмица не каза нищо на Ричко. Държа се нормално – готвеше, пускаше му кафе, усмихваше се, когато се обаждаше от София. Междувременно се срещна с адвокатка в Стара Загора – Петранка Василева, жена с репутация на човек, който не губи бракоразводни дела.
— Имам ли основание? – попита Кармен.
— Имаш бременна жена в къщата, която е готова да свидетелства. Имаш съпруг с бизнес на хартия и дългове на практика. И ако ми кажеш, че тази „бизнес командировка“ в София е с друга жена, ще имаш и трето основание.
— Предполагам, че е.
— Тогава не предполагай. Разбери.
Кармен разбра. Наема пенсиониран полицай от Казанлък, който за една седмица и четиристотин лева установи, че Ричко живее в София с жена на тридесет години в апартамент, плащан с пари, които Кармен мислеше, че отиват за „бизнеса“.
Същата вечер Кармен седна в кухнята, разстла снимките на масата и ги гледа дълго. Не заплака. Само си спомни как преди месец Мария беше стояла на същото място, трепереща, а тя ѝ беше крещяла:
— Кой ти е бащата, Мария? ГОВОРИ! Или до вечерта си в автобуса за село!
Сега разбираше, че гневът ѝ тогава е бил насочен към грешния човек. Мария не беше врагът. Врагът спеше в чужда постеля в София и се обаждаше веднъж седмично да пита „как е тате“.
Делото беше заведено в началото на септември. Ричко получи призовката и се обади за пръв път от три седмици:
— Кармен, какво е това? Развод? Ти луда ли си?
— Не, Ричко. За пръв път от години съм напълно наясно.
— Мария ти е напълнила главата с глупости! Тя е лъжкиня, хвърли я!
— Мария е бременна от теб. Но не се тревожи – детективът, когото наех, каза, че любовницата ти в София може да ти бъде добра компания на делото.
Мълчание. Десет секунди. Кармен ги преброи.
— Ще се прибера и ще оправим нещата – каза Ричко тихо.
— Не. Няма какво да оправяш. Къщата е на тате, колата е на мое име, а ти имаш дългове, които не са мой проблем. Адвокатката казва, че при тези обстоятелства ще е бързо.
Ричко дойде въпреки всичко. Нахълта в къщата с вонята на ракия и евтин одеколон, крещя в коридора, блъсна вратата на хола. Мария се скри в стаята на Ернест. Самият Ернест стоеше в коридора, подпрян на бастуна, и не мръдна.
— Вън от дома ми – каза старецът. Гласът му беше тих, но нещо в него накара Ричко да спре по средата на стъпката.
— Слушай, тате Ернест…
— Не ме наричай тате. Нямаш право. Излизай, преди да се обадя на полицията.
Ричко погледна Кармен, после Ернест, после вратата. Нямаше съюзници. Нямаше аргументи. Излезе, като блъсна вратата толкова силно, че рамката изскърца.
Делото приключи преди Нова година. Ричко загуби всичко – Кармен получи дяла от общото имущество, а дълговете му останаха негови. Любовницата в София го изхвърли, когато разбра, че парите са свършили. Последното, което Кармен чу за него, беше от обща позната: живее в наета стая в Казанлък и работи на строеж.
Мария роди в края на януари – момченце, три кила и двеста грама, здраво и шумно. Ернест го държа пръв, седнал в стария фотьойл в хола, и каза на Кармен:
— Виж го. Сърдит е, като теб на малка.
Кармен погледна бебето – сина на мъжа, който я предаде, в ръцете на баща си, който никога не я беше предал. Не каза нищо. Само седна до тях и остана така дълго.
Мария остана. Продължи да се грижи за Ернест, а Кармен ѝ помагаше с бебето. Нямаше прегръдки и декларации, нямаше сцена от филм с щастлив край. Но имаше ред, имаше покрив и имаше старец, който масажираше малки крачета със същите ръце, чиито крака Мария масажираше всяка вечер.
Пролетта дойде рано тази година. Ернест седеше в градината с бебето в скута, а Мария плевеше домати наблизо. Кармен ги гледаше от прозореца на кухнята с чаша кафе в ръка.
Ричко се обади веднъж – през март, пиян, от непознат номер. Каза, че иска да види детето.
— Когато спреш да пиеш, когато си намериш нормална работа и когато дойдеш трезвен пред адвокатката ми – ще говорим. Дотогава номерът ти е блокиран.
Затвори. Не трепна.
Ернест я чу от градината и извика:
— Кой беше?
— Грешка – отвърна Кармен.
И в известен смисъл беше права.
