Мексико Сити — градът на светлините и мечтите за нов живот.
Аз, Алехандро, 23-годишен, млад провинциалист, наскоро завършил инженер, но без стабилна работа. Семейството ми в селото беше бедно, родителите ми — стари и болни, а дългът към лихварите, за да платя образованието си, се бе превърнал във верига, която дърпаше всички надолу. Мечтаех за светло бъдеще, но жестоката реалност ме беше притиснала в ъгъла. Тогава се появи дона Кармен — решение, толкова изкусително, колкото и опасно.
Дона Кармен беше на 47 години, вдовица и собственичка на верига луксозни ресторанти. Не беше красива: лицето й беше маркирано от бръчки, а боядисаната й черна коса не можеше да прикрие годините. Погледът й беше пронизващ, усмивката — самоуверена, като на човек, който контролира всичко.
„Алехандро, ще ти осигуря комфортен живот. Ще изплатя семейните ти дългове. Само трябва да бъдеш мой съпруг“, каза ми тя веднъж следобед в личния си офис, където скъп парфюм се смесваше със студен въздух от климатика.
Изпитвах тръпки, мислейки за Исабел — бившата ми приятелка от селото, но молещите погледи на родителите ми ме накараха да кимна. „Това е просто договор“, повтарях си, преглъщайки отвращението.
Сватбата беше бърза, без пищно празненство — само няколко роднини и отровните шепоти на съседите. Дона Кармен носеше червена копринена рокля, пръстите й със златни пръстени стискаха силно ръката ми.
„От днес си мой съпруг, Алехандро“, прошепна с мек, но властен глас.
Усмихнах се насила, мислейки: „Тя е на възрастта на майка ми… как стигнах дотук?“
Първите дни след сватбата бяха задушаващи. Дона Кармен ме контролираше като кукла на конци. Принуди ме да напусна малката работа, която бях намерил, и ме премести в луксозното, но студено и самотно имение в Поланко. Проверяваше телефона ми и прекъсна контактите ми с приятели.
„Ти си ми съпруг, трябва да ми се подчиняваш“, каза остро.
Протестирах: „Не можеш да ме третираш като затворник!“
Само се засмя: „Забрави ли договора? Аз платих дълговете на семейството ти. Ако ме предадеш, те губят всичко.“
Баща ми, дон Мануел, който ме бе умолявал да се оженя за нея, само въздъхваше: „Търпи, сине, правиш го за семейството.“
Майка ми, дона Тереса, гледаше Кармен с завист, сякаш тя й е отнела нещо ценно.
Напрежението растеше. Тя изискваше да се държа като „истински“ съпруг — с дрехите, които да нося, с ласките, които отказвах.
„Можеше да ми бъдеш майка! Как очакваш да те обичам?“ веднъж изкрещях.
Отговорът й беше яростен: „Обич? Мислиш ли, че ми е нужна обич? Просто искам да изпълняваш ролята си на съпруг.“
Дойде сватбената нощ, от която най-много се страхувах. Стаята бе украсена с рози и свещи, но за мен бе като килия. Бавех се под душа, но като излязох тя вече беше в леглото, по нощница и с притеснителен поглед.
„Ела, скъпи съпруже“, повика ме със сладък глас.
Седнах на ръба на леглото, треперейки.
„Не… не ми е добре“, заекнах.
Тя се засмя, галейки рамото ми с набръчканата си ръка.
„Не се страхувай, ще съм нежна.“
Отблъснах я.
„Не ме докосвай! Не мога!“
Лицето й се втвърди. Внезапно дръпна чаршафите и под тях се появи куп документи, снимки и договори. Най-отгоре снимка на мен и Исабел, от селото, с бележка: „Мислиш ли, че не знаех?“
Паднах на колене, изплашен.
„Какво означава това? Какво знаеш?“
„Наистина ли мислеше, че се омъжих за теб, за да имам млад съпруг? Знам, че още си се виждал с Исабел, въпреки че обеща да скъсаш с нея. Тези документи доказват, че си превеждал парите, които ти дадох за семейството, в нейна сметка, за да избягате след като покрия дълговете.“
Онемях. Беше истина: тайно изпращах пари на Исабел, мечтаейки да избягам с нея и да започнем нов живот.
Но Кармен не беше просто богата, самотна вдовица — тя беше стратег. Наела детектив да ме следи преди сватбата. Не ме искаше, искаше отмъщение. Исабел, жената, която тя е обичала, била работела в един от ресторантите и откраднала пари от сметките. Когато Кармен разбра, че съм с Исабел, замисли перфектното си отмъщение.
„Мислиш ли, че съм наивна?“ присмя се тя. „Вече изпратих всичко в полицията. Исабел ще бъде арестувана за измама. А ти… ти ще останеш тук, като мой съпруг. Ако опиташ да избягаш, семейството ти губи всичко.“
Паднах, молейки:
„Моля те, не наранявай Исабел! Ще правя каквото кажеш!“
Тя излезе от стаята с жестока усмивка, оставяйки ме със документите, които изглеждаха като смъртна присъда.
Няколко дни по-късно, Исабел бе арестувана. Макар да го мразех, трябваше да остана до Кармен, играейки „съпруг“ в този горчив договор. Семейството ми беше освободено от дълг… но цената беше моята свобода и любов.
Животът продължи, но за мен всеки ден бе затвор. Работех в ресторантите на Кармен, под постоянния й контрол. През нощта мечтаех за Исабел, за изгубената си свобода.
Тази сватбена нощ не бе начало на любовна история… а начало на присъда, която никога не съм избирал.
