Военните започнаха да се смеят на белезите на момичето, докато един генерал не дойде и не им разказа ужасяващата истина.
В една военна част, където до скоро служеха само мъже, появата на момичето предизвика буря от емоции. Първоначално имаше презрение. Военните шепнеха неща като „по-слабия пол“, „не става за армията“ и „нещо няма да изкара дълго тук“. Постепенно това прерасна в открит присмех: понякога не ѝ позволяваха да участва в тежки упражнения, друг път се шегуваха, че тя щяла само „да разлива чай“.
Всеки ден се превръщаше в предизвикателство. Военните постоянно я подиграваха. „Вземи си униформа с един номер по-малка — може пък да си по-бърза“, шегуваха се някои. Други правеха язвителни забележки, когато тренираше с тях: „Внимавай, да не паднеш, че пак ще си счупиш нокът.“
И един ден, докато момичето се преобличаше в гардероба, другарите ѝ забелязаха дълбоки белези по гърба ѝ. Веднага последва смях.
„Вижте,“ каза един, „сигурно е имала лоша среща.“
„Или пък се е натъкнала на ренде за сирене,“ добави друг.
Момичето седеше тихо на пода, неспособна да сдържи сълзите си. Но дори и болката ѝ не ги спря. Тогава вратата се отвори и влезе генералът. Той видя момичето с наведена глава, заобиколено от смях.
„Осъзнавате ли въобще на кого се смеете?“ гласът на генерала се разнесе из гардероба.
Военните моментално замлъкнаха, без да посмеят да вдигнат очи. После генералът разказа ужасяващата истина за момичето.
„Преди вас стои една от най-добрите разузнавачки на страната ни,“ каза генералът с твърд глас. „Тя е служила, когато вие бяхте още в детската градина. Тези белези са резултат от бойна мисия. Цялата ѝ рота беше попаднала в засада, и те са живи само защото тя спаси ранените си другари. Тя бе тежко ранена, но не отстъпи.“
Мълчание завладя стаята. Усмивките изчезнаха, а срамът се изписа по лицата им.
„Вместо да ѝ благодарите за службата, се смеете на белезите ѝ,“ студено ги погледна генералът.
„Срам за такива мъже.“
„Защо… защо не ни каза?“ попита предпазливо един от войниците.
Момичето вдигна глава, изтри сълзите си и тихо каза:
„Просто върших работата си. Няма с какво да се хваля.“
Военните наведоха глави. После един протегна ръка. Останалите последваха примера му.
„Прости ми… и благодаря за службата ти,“ каза най-младият. От този ден нататък никой вече не я наричаше „по-слабия“. Тя вече беше не просто колега, а пример за сила и кураж.
