Част I
Анжела Петрова реши да изневери на мъжа си. Не че той не я удовлетворяваше физически — по-скоро морално. Носеше вкъщи добра заплата, обичаше децата и котката, увличаше се по кулинарията и с истински плам вареше боб чорба и мусака. А в свободното си време строеше къща на село, със собствените си ръце. Хобито му беше такова. И всичко щеше да е наред, ако на Васко не му липсваха полет на мисълта и душевен огън.
Той не беше човек на поривите. Не умееше така, че жената — ах! — да падне в краката му като узряла слива. „Дойдох, видях, победих“ — това не беше за Васко.
— Е, ухапи ме поне веднъж — от отчаяние понякога молеше Анжела.
— Да не съм ти вълк? Или питбул някакъв? — надуваше бузи Васко и тежко въздишаше, показвайки с всичко в себе си: не може.
Той печелеше с друго — с грижа и нежност, което някога я бе привлякло. Беше уютен като износени чехли и надежден като цепеница за печката.
Само че Анжела беше жена на големи страсти. Мечтаеше ѝ се за високи драми: „Ах, оставете, господине!“, „Не, графиньо, вие сте моя!“, възходи и падения, и накрая — сладка награда. Инак казано, искаше ѝ се романтика, каквато съпругът ѝ не можеше да даде.
Един ден реши, че ще си я вземе сама. „Е, и какво от това, че е изневяра? — уговаряше се тя. — Ако мъжът ми не ми дава желаното, ще го намеря другаде. Само веднъж, и никой няма да разбере. Поне да знам как е с романтичен мъж. Доживях трийсет и пет, а истинска страст не съм познала.“
За това приключение тя избра колегата си Косьо. Всички му викаха Косьо, макар да беше на прага на четиридесетте. Беше ерген, весел и нечовешки обаятелен. Жените затаиваха дъх, когато Косьо — висок, синьоок, вечно загорял от фитнеса и планините — влизаше в офиса и раздаваше белозъбата си усмивка. Лете носеше дънки и карирани ризи „каубойски стил“, зиме — едри пуловери „като Хемингуей“.
Косьо отдавна я увещаваше да „сгреши“ с него, и накрая, в един ярък априлски ден, тя се склони.
— Това ще е незабравима среща — заговорнически прошепна той.
— Каква? — задъхано попита Анжела.
— Изненада — усмихна се Косьо.
В събота тя се приготви старателно за „грехопадението“: взе вана с ароматни масла, направи прическа и грим, облече тънки черни чорапи с шев, скъпо бельо, черна рокля, подчертаваща извивките. Червено палто от кашмир, копринен шал и обувки на ток завършиха образа.
Васко, както обикновено, беше на строежа на къщата. Децата имаха свои занимания. Почесвайки котката (също кръстена Васко), Анжела излезе да посрещне забранената страст…
Срещата беше уговорена на Морска гара. Тя също ѝ се стори романтична. Освен това предполагаше: Косьо ще я заведе в новия шикозен рибен ресторант наблизо.
Косьо вече я чакаше до кея.
Част II
Анжела вървеше сякаш по моден подиум, усещайки как токчетата ѝ цъкат по камъните на алеята. Сърцето ѝ биеше по-бързо от обикновено. Репетираше наум — ще бъде ли сдържана или ще се хвърли в обятията му?
Косьо, щом я видя, разцъфна в усмивката си и целуна ръката ѝ.
— Днес си като от кино — каза той.
— И ти също — отвърна тя, макар вътрешно да трепереше.
Тръгнаха по кея. Анжела търсеше с поглед ресторанта, но Косьо я поведе към бял катер.
— Какво, ще плаваме ли? — изненада се тя.
— Разбира се. Нали е изненада.
Капитанът в моряшка фланелка ги покани на борда. Катерът беше малък, но поддържан — блестящ хром, меки диванчета, масичка с плодове и шампанско.
— Наел си катера? — прошепна тя.
— За теб. Нали искаше романтика?
Съдът се отдели от кея. Вълните ги люлееха, слънцето играеше във водата. Анжела за първи път от години се почувства героиня от роман.
— За твоите очи — вдигна чаша Косьо.
— За нашата изненада — отвърна тя.
И тогава катерът рязко се наклони. От каютата излезе жена в червено наметало:
— А, ето къде си, Косьо! Нали каза, че отиваш с брат си!
Анжела замръзна.
— Люси, ти какво правиш тук?! — скочи Косьо.
Оказа се жена на капитана и бивша годеница на Косьо. Ситуацията се завъртя като буря. Анжела вече не се чувстваше героиня от роман, а от евтин сериал.
Вълните се усилиха, капитанът изпусна курса. Катерът се люшкаше, водата пръскаше палубата. Шалът на Анжела отлетя във водата.
— Дръж се! — извика Косьо, обгръщайки я.
Страх, страст и адреналин се смесиха. И точно в този миг тя усети: ето го поривът, който чакаше.
Бурята утихна внезапно. Капитанът овладя руля. Катерът пое обратно към кея.
Анжела, разрошена и премръзнала, го погледна и тихо каза:
— Косьо, разбрах. Романтика не са катери и шампанско. А човекът, до когото не се страхуваш. Дори когато има буря.
Той наведе глава.
— Но ти си омъжена…
— Да — кимна тя. — И с него никога не ми е страшно.
Когато слезе на кея, токчетата ѝ отново цъкаха по камъните. Само че този път сърцето ѝ биеше равномерно.
Вечерта Васко се прибра уморен и ухаещ на дърво. Тя го прегърна неочаквано:
— Знаеш ли, ти си най-добрият.
Той я погледна учудено, но не каза нищо. Само я погали по косата.
И Анжела си помисли: може би истинската романтика е именно тук — в тези прости ръце, които миришат на борш и дърво, и които никога няма да я пуснат в бурята.
