Седемгодишно момиче разбра, че непознат мъж в черно облекло я следи, но вместо да тръгне към вкъщи, направи нещо неочаквано.
Момичето се прибираше след уроците. В ръцете ѝ беше училищната раница, от която криво стърчаха тетрадки, а на рамото ѝ висеше шал, който постоянно се хлъзгаше. Дворът беше тих и празен. Само пред входа стоеше някой.
Това беше висок мъж в дълго черно палто. Лицето му беше частично скрито с шал и с вдигнатата яка на палтото, но дори и това беше достатъчно, за да изглежда страшно. Той сякаш чакаше някого. От време на време оглеждаше улицата наоколо, после отново гледаше фиксирано към блока.
Момичето се почувства неспокойно. В ума ѝ изплуваха думите на баща ѝ.
Мъжът я забеляза. Погледът му стана тежък и настоятелен. Направи няколко крачки напред, сякаш проверяваше дали няма свидетели наблизо. Улицата беше пуста — нямаше нито минувачи, нито коли. Момичето усети как сърцето започва да бие по-бързо, а дланите ѝ се изпотиха. Мъжът ускори крачка.
Тя се обърна — той вече беше много близо. Момичето търсеше панически с очи изхода на стълбището. И изведнъж направи нещо, което дори мъжът в черно не очакваше.
Тя изкрещя: „Светлина! Шум!“
Рязко включи всички лампи на стълбището, осветявайки тъмния вход, и започна силно да чука с юмруци на най-близката врата.
— Помощ! Помощ! — гласът ѝ се късаше от паника.
Ехото се разнесе из входа. Мъжът в черно се застина за миг, сякаш не очакваше, че дете ще действа толкова смело.
В този момент вратата се отвори и на прага се появи здрав мъж в домашни дрехи. Зад него се показа и жена.
— Какво тук става? — попита строго той, поглеждайки към момичето, а след това към странния непознат.
Мъжът в черно се дръпна назад, очите му се разшириха от изненада. Обърна се и почти изтича от входа, потъвайки в тъмната градина.
Момичето още трепереше, държейки раницата си, но вътре в себе си изпитваше гордост. Тя си спомни думите на баща си и направи точно това, което трябваше. И точно това ѝ спаси живота.
