— Щом сте толкова убедени, че съм „лека жена“, тогава разкажете на всички присъстващи, от кого всъщност е вашият син! Нали вие самата ми се изпуснахте за това!
Гласът на Дмитрий звучеше тихо, почти умоляващо. Стоеше в средата на стаята, вече облечен в празничен костюм, нервно приглаждайки перфектно вързаната си вратовръзка. Светлана не се обърна. Продължаваше да гледа отражението си в огледалото, бавно и с хирургическа точност нанасяйки тъмночервено червило върху устните си. Дълбокият бордо коприна на роклята ѝ подчертаваше всяка извивка на фигурата ѝ, но в същото време изглеждаше строга и елегантна. Това беше облекло на жена, която знае стойността си. Облекло за битка.
— Какво не е наред с нея, Дима? — гласът ѝ беше равен, спокоен, без нито нотка раздразнение. Именно това го плашеше най-много. Беше свикнал с нейните изблици, със скандали, след които можеха да се прегърнат и да се престорят, че нищо не се е случило. Но тази ледена отстраненост беше нова и чужда.
— Знаеш мама. Може да реши, че роклята е твърде предизвикателна — подбра дума, която да не звучи като пряко обвинение.
Светлана завърши с грима, остави червилото и бавно се обърна към него. На устните ѝ играеше едва забележима, студена усмивка.
— Твоята майка ще намери повод за осъждане дори и в хиджаб, ако аз го нося. Или забрави обаждането ѝ до леля Людмила миналата седмица? Когато шепнеше, но така, че да чуеш, че уж „флиртувам“ със съседа пенсионер? С дядо Николай, който е на осемдесет и три и ме бърка с медицинската сестра от поликлиниката.
Дмитрий трепна, сякаш го удариха. Помнеше онзи разговор. Стоеше в коридора, преструвайки се, че търси ключове, докато майка му на кухненската маса разпространяваше отровните си клюки. Тогава просто се прибра в стаята си, а вечерта каза на Светлана, че трябва да бъде „над тези неща“.
— Свет, моля те, не започвай. Днес е рожденият ѝ ден. Петдесет и пет. Нека просто прекараме вечерта спокойно. Заради мен. Просто не обръщай внимание, става ли?
„Не обръщай внимание“. Тази фраза беше станала девизът на последните им две години. Не обръщай внимание, когато свекървата критикува борша ѝ пред гости. Не обръщай внимание, когато за годишнината им подарява книга „Как да задържиш съпруга си“. Не обръщай внимание на намеците, погледите и откровената лъжа, която Галина Степановна с удоволствие разпространяваше сред роднините. Светлана търпеше. Мълчеше. Заради него. Заради Дима, когото обичаше и който всеки път я гледаше с очите на виновно кученце, разкъсван между майка си и жена си.
Но нещо се беше пречупило. Може би преди месец. Може би тази сутрин, когато избираше тази рокля. Тя погледна в огледалото и разбра: повече не може.
— Добре, скъпи — изведнъж каза тя меко. Дмитрий въздъхна с облекчение. — Няма да обръщам внимание на нищо. Ще бъда любезна. Ще се усмихна на лелите ти, които ме смятат за разгулна. Ще целуна майка ти по бузата и ще ѝ пожелая здраве.
Тя се приближи, приглади ревера на сакото му. Той искаше да я прегърне, но тялото ѝ беше напрегнато като тетива на лък.
— Благодаря — прошепна той. — Знаех, че ще ме разбереш.
Светлана вдигна поглед към него. В очите ѝ нямаше нито топлина, нито любов. Само студена решимост.
— Дори ще кажа тост. Красив. За семейството. За честността. Майка ти ще го оцени.
Тя взе чантата си, а във въздуха се разнесе наситен аромат на парфюмите ѝ. Дмитрий се усмихна, без да усети подмолната заплаха. Той не знаеше, че Светлана отива на този юбилей не за помирение. Тя отиваше на война.
Залата на ресторант „Царски“ блестеше от позлата и тежки кадифени завеси. Въздухът беше наситен със смесица от парфюми, лак за коса и аромат на печено месо. Роднините, мнозина от които Светлана виждаше за пръв път, се приближаваха до тяхната маса, подаваха на свекървата…
