„Хей, махни се от пътя, старче, сериозно, разкарай се!“
Пронизителен и високомерен глас разряза напрегнатата атмосфера в претъпкания асансьор на шумната кула „Томпсън“ в сърцето на Чикаго.
– „Как смееш да вдигаш ръка срещу възрастен човек?“ – отвърна друг глас, ясен и уверен, изненадвайки всички. – „Асансьорът е претоварен и това се случи, когато ти се качи. Ако някой трябва да излезе, това си ти.“
Жената, която изрече тези думи – русокоса, с остри черти и облечена в скъп делови костюм – се извърна рязко:
– „Коя си ти, че да ми казваш да изляза? Знаеш ли изобщо коя съм аз? И че имам директна връзка с Майкъл Томпсън, самия президент? – Очите ѝ, свити на цепки, гледаха с презрение към новодошлата. – Не ме интересува коя си ти. Извини се веднага.“
Младото момиче, Емили Картър, примигна. Тази жена сляпа ли беше? Как посмя да се противопостави открито на София Рийд – звезда, старши мениджър в Thompson Enterprises? Емили знаеше, че София е със скандална слава, а днес беше денят за интервюта на десетки кандидати, включително и за нея.
– „Тя е дошла за интервю,“ – прошепна нервен свидетел. – „Вече си съсипа шансовете, като обиди София.“
Емили поклати леко глава. Не си заслужава, помисли тя, и се обърна към стареца, който още изглеждаше потресен:
– „Сър, добре ли сте?“ – попита тя с мек глас, истински загрижена.
Той се усмихна слабо.
– „Всичко е наред, благодаря ви, госпожице. Радвам се, че и с вас е всичко наред.“ – Той спря за миг, гледайки я с топлота. – „Как се казваш, скъпа?“
– „Емили Картър.“
– „Работиш ли тук, в Thompson Enterprises?“ – попита той, без да откъсва поглед от нея.
– „Не, сър. Всъщност съм дошла за интервю,“ – отвърна Емили с окуражаваща усмивка.
Той се усмихна широко.
– „Е, аз вярвам в теб, Емили. Ще успееш.“
Тези прости думи неочаквано стоплиха душата ѝ.
– „Благодаря ви, сър,“ – отвърна тя точно когато звънът на асансьора извести отварянето на вратите.
Тълпата излезе, оставяйки Емили и още няколко души по пътя към отдела за човешки ресурси.
– „Дали ще видим днес мистър Томпсън?“ – прошепна някой.
– „Защо му е да идва за интервюта на „никому неизвестни“?“ – изсмя се друг. – „Освен ако не стигнеш до изпълнителния офис, едва ли ще го срещнеш някога.“
Срещата започва
– „Емили Картър?“ – извика ясен глас от рецепцията.
– „Да, аз съм,“ – отвърна тя, приближавайки.
– „Заповядайте на интервю.“
А междувременно, в стъклен пентхаус в Ню Йорк с изглед към Сентрал Парк, Майкъл Томпсън, главен изпълнителен директор на Thompson Enterprises, говореше раздразнено по телефона:
– „Мистър Джонсън, нашите хора не посрещнаха дядо ми на JFK. Проверихте ли стария му дом в Бруклин Хайтс? И там го няма. По дяволите, дядо! Още се възстановяваш, а? Защо се върна в Щатите без предупреждение?“
Груб глас прозвуча от другия край:
– „Ти още имаш наглост да питаш? Мина цяла година, Майкъл! Година, откакто обеща да ми представиш снаха ми. Къде е тя? Изобщо ожени ли се?“
Майкъл въздъхна и разтърка слепоочията си.
– „Дядо, показах ти свидетелството за брак.“
– „Само корицата, момче! Мислиш ли, че съм слабоумен? Не ми трябват хартии – искам да я видя. Ако не я видя, заклевам се… ще умра на място!“
Майкъл се предаде, знаейки, че няма смисъл да спори.
– „Добре, добре. Ако обещаеш да се възстановиш, ще те запозная с нея. Един месец, ясно? Толкова време имаш.“
Старецът изсумтя, примирявайки се, и добави:
– „Ах да, и едно момиче на име Емили Картър днес беше на интервю във фирмата ти. Назначи я.“
Майкъл повдигна вежда.
– „Дядо, при нас назначават по заслуги, знаеш това.“
– „Щом е стигнала до интервюто – вече говори много. Това момиче, Емили Картър… добро е и красиво. Харесва ми. Много.“
Майкъл едва сдържа нова въздишка.
– „Добре, добре. Ще я взема. Доволен ли си сега?“
Интервюто
В Чикаго Емили влезе в стаята за интервюта. Нервно поздрави комисията и предаде своето CV.
Начело на масата седеше София Рийд. Когато видя Емили, тя се усмихна презрително.
– „Какво съвпадение.“
Сърцето на Емили се сви. Всичко изглеждаше изгубено.
– „Махай се оттук,“ – нареди София, махвайки с ръка.
– „Дори не погледнахте CV-то ми,“ – отвърна Емили с проблясък на смелост.
– „Няма нужда. Боклук като теб няма място тук.“
В този момент вратата се отвори. Влезе Майкъл Томпсън – внушителен, всяка негова стъпка носеше тишина след себе си.
Емили, възмутена, не се сдържа:
– „Отказвате ми само защото се застъпих в асансьора, нали?“
София се ухили самодоволно.
– „И какво от това? Ти унижи старец – и това е недопустимо.“
– „И ако се наложи – ще го направя пак,“ – твърдо отвърна Емили. – „С такива интервюиращи като вас, по-добре сама да си тръгна.“
София вдигна рамене.
– „Твоя работа.“
Майкъл, наблюдавал мълчаливо, най-сетне заговори. Погледът му се спря върху Емили.
– „Коя тук е Емили Картър?“
– „Аз съм,“ – отвърна тя, изненадана.
Той прегледа CV-то.
– „Учи ли си за дизайнер? Нашият дизайнерски отдел има ли нужда от още хора?“
– „Ние сме напълно комплектовани, сър,“ – бързо отговори един от мениджърите.
– „Тогава да започне като асистентка в секретариата. Алекс Джонсън, заеми се с документите.“
– „Да, сър,“ – отвърна Алекс, объркан, и изведе Емили от стаята.
София хвърляше мълнии с очи.
– „Това момиче вече се опитва да съблазни Томпсън. Ще си плати…“
Първи сблъсъци в офиса
По-късно, в офиса, Емили едва успя да седне на новото си място, когато груб глас прозвуча:
– „Значи ти си новата „офис красавица“, а?“
Това беше Райън Пател, началникът на маркетинга. Той я гледаше похотливо и се опита да докосне ръката ѝ.
– „Какво правите?“ – Емили го отблъсна с плесница.
Очите на Райън се разшириха от възмущение.
– „Ти посмя да ме удариш!?“
– „Вие се опитахте да ми посегнете. Плесницата е милост,“ – твърдо отвърна тя.
В този момент се появи София и извика:
– „Мистър Томпсън! Вижте какво става тук!“
Майкъл излезе от офиса си с намръщено лице.
– „Какво се случи?“
Емили не се поколеба:
– „Той се опита да ми досажда! Докосваше ме!“
Лицето на Райън мигом се промени.
– „Не, мистър Томпсън! Тя ме използва, за да се издигне. Тя ми правеше намеци. Кой изобщо допусна тази манипулаторка? Уволнете я веднага!“
Емили, разярена, посочи към него:
– „Вие я наехте!“
Майкъл замълча за миг, в очите му проблесна странна искра.
Райън, убеден, че е победил, се усмихна самодоволно.
Но Майкъл проговори със студен и решителен глас:
– „Вън. Чу ли? ВЪН!“
Емили подскочи.
– „Защо уволнявате мен, след като е очевидно, че той ме тормози?“
Майкъл въздъхна и потърка слепоочията си.
– „Имах предвид него. Не теб.“
