Дъщерята на Кръстника: Люлчина песен за отмъщение

Глава 1: Фасадата на домашния рай

„Местиш се. Пречиш ми да си видя отражението.“

Тонът му беше онзи познат, равен и хаплив — все едно всеки негов дъх беше критика. Стоях в коридора на нашия двустаен в „Люлин 6“, притискайки към рамото си тримесечния ни син — Алекс. Миришех на попара, домашен бульон и бебешки прах за пране. Аз – по омачкан клин, широка тениска, косата вързана в разпадащ се кок.

А той?
Лъснат — костюм „МаркъндСпенсър“, часовник „Тисо“, коса подредена с гел така старателно, сякаш се канеше да дава интервю по телевизията. На леглото — куфарът, който купих, като криех пари от храна месеци наред.

„Тръгваш си, Илиян?“ — попитах тихо.

„Трябва.“ — въздъхна театрално и хвърли поредната си копринена риза в куфара.
„Погледни се. Миришеш на кърма. Говориш само за пелени и промоции в Кауфланд. Скучна си. Няма елегантност, няма класа.“

Думата „скучна“ парна по-силно от шамар.

„Гледам детето ни.“ — прошепнах. „Готвя ти, пера ти, глада те…“

„Е, точно това не искам!“ — избухна той.
„Аз вече съм началник отдел в софийска маркетинг агенция! Не мога да се показвам с жена, която изглежда така… битова. Партньорката до мен трябва да подчертава моя имидж, не да го разваля.“

И ми показа снимката на новата — Нели. Инстаграм моделка с изкуствени устни, безкрайни крака, шампанско на яхта на Слънчев бряг.

„Ще се нанесем в пентхауса в ‘Скай Форт’ още тази вечер. Лизингът е на мое име. А тя… тя изглежда като жена на човек, който успява.“

Погледнах снимката. Тя изглеждаше като човек, който не би различил БДС етикет на телевизор от самолетно табло.

„Илиян… мислиш ли добре?“ — предупредих го тихо. „Ако излезеш през тази врата… няма връщане. Не път — мост се взривява.“

Той се изсмя.
„Какво ще ми направиш ти? Ще ме удариш с памперс? Айде, моля ти се.“

Затвори куфара, свиркайки си. Без целувка за Алекс. Без „чао“. Без нищо.

Вратата се хлопна.
Колата му — служебен БМВ — изрева и изчезна.

Стоях в коридора и люлеех Алекс. Той ме хвана за кичур коса с малката си ръчичка. Погледнах в тъмните му очи — същите като на баща ми.

„Е, малкия… татко си мисли, че мама е скучна.“

Отидох до библиотеката. Зад готварските книги. Зад детските приказки. Извадих стария учебник по организационно управление. Хората мислеха, че го пазя за магистратура. Но вътре не беше учебник — страниците бяха издълбани. Там лежеше малък, стар телефон. „Нокия“, непробиваема.

Имаше един контакт в него.

Позвъних.

Вдигна след първия сигнал.

„Дъще?“

Гласът му — груб като чакъл. Мъж, който беше нареждал отвличания, уреждал примирия между враждуващи групировки, държал половин София в ръцете си.

„Добре ли си? Гривната ти отчете рязко покачване на пулса.“

„Добре съм, тате.“ — казах. Гласът ми вече не беше на „домашната Мариела“, както ме наричаше Илиян.
Беше гласът на дъщерята на Борил Костов, човек, чието име в подземния свят се казва с шепот. „Но експериментът приключи.“

Пауза. Тишина, която тежеше.

„Напусна ли те?“

„Напусна.“
„Каза, че съм скучна. И че нямам класа. Замина за пентхауса в ‘Скай Форт’ с една моделка.“

От другата страна прозвуча нисък, зловещ смях.

„Скучна.“ — повтори баща ми.
„Никой не е наричал Костова скучна от 1992-ра. Тогава изчезна един… архитект.“

„Искам да разбере.“ — казах, гледайки изтрития коридорен балатум.
„Искам да му покажа какво е класа. И искам до час да е вън от този пентхаус.“

„Сметнато за изпълнено.“ — каза спокойно.
„Обличай нещо подходящо. Чичо Пешо тръгва с колоната. Сто коли. Правим семейно събиране.“

„Татко?“

„Да, мило?“

„Донеси голямата кола.“

„За теб — винаги.“

Затворих телефона.

Домашната Мариела изчезна.
Остана само Мара Костова — истинската аз.

Глава 2: Събуждането

Трийсет минути ми стигнаха.

Сложих Алекс в преносимото му легълце. После отворих скрития панел в гардероба. Зад него беше старият ми живот — черна копринена рокля, обувки с тънък ток, диамантени обеци. Парфюмът — тежък, запомнящ се. Косата — пусната, пригладена. Грим — елегантен, но остър.

Гледах се в огледалото.
Мариела — домакинята — беше официално мъртва.
Жива беше само Мара Костова.

Някой почука — силно, категорично. Така чука човек, който не пита дали може да влезе.

Отворих.

Чичо Пешо — двуметров, с белег през бузата, костюм за 2000 лева. Зад него — цяла улица, пълна с черни джипове. Съседи надничаха през шпионките като в евтин сериал.

„Мариелче…“
„Мара.“ — поправих го.
„Е, Мара тогава.“ — усмихна се широко. „Три години живя тука като студент на общежитие? За тоя нещастник?“

„Исках да опитам нормалното.“ — казах.
„Не е за мен.“

„Очаквано.“ — кимна той. „Айде, взимаме бебето.“

Двама от хората му влязоха и внимателно взеха Алекс и багажа му — като да пренасят реликва.

Пешо ми подаде ръка.
„Борил е вече на адреса. Тоя твоя — Илиян — качвал сторита. Евтино шампанско. Пише ‘богът на света’.“

Усмихнах се.
„Колко… креативно.“

Кортежът потегли. Не чакаше светофари. Откъм полицаи — само кимане. Когато фамилия Костови се движи, градът прави път.

София проблясваше в светлините си. А аз гледах Алекс как гризе залъгалката си и си мислех:

„Татко ти искаше жена с амбиции. Искаше марка. Е, сега ще му ребрандирам живота.“

Телефонът вибрира. Баща ми:

„Обградихме входа. Портиерът се опита да пита къде отиваме. Сега… спи. Асансьорът е под наш контрол.“

„Две минути идвам.“

„Добре. И Мара?“

„Да, татко?“

„Действай без да оставяш трохи.“

Усмихнах се.
„Винаги.“

Колата спря пред „Скай Форт“. Цял квартал беше блокиран. Ред от мъже в костюми оформяше коридор към входа. Излязох, и токчетата ми звъннаха по плочките.

Погледнах нагоре към пентхауса. Две фигури на терасата се кискаха, вдигнали чаши. Нели и Илиян. Бяха на върха на света.

Само дето светът под тях беше наш.

Вдигнах Алекс, целунах го по челото и влязох.

Време беше партията да започне.

Глава 3: Пентхаусът се събужда

Музика блъскаше из цялото помещение — някакъв евтин ремикс. Илиян и Нели се смееха, препили, снимайки селфита с гледката на нощна София.

„Най-накрая истински живот, бейби!“ — викаше Илиян.
„Няма бебе, няма жена, която мирише на супа от тиквички! Само ние и светът!“

„Много си над нея.“ — уверяваше го Нели, като кълчеше устни пред камерата.

И тогава се чу звук.
Туп-туп-туп.
Нелепо нисък хеликоптерен шум. Вятърът на терасата направо разпиля декора.

„Какво по… това хеликоптер ли е?“

Отдолу — колона от черни джипове, които блокираха улиците. Сирени. Но не преследваха — охраняваха.

Асансьорът звънна.

„Не сме поръчвали нищо.“ — прошепна Илиян.

Вратата се отвори.

Първо влязоха десет души — едри, мълчаливи, с тъмни костюми. Раздвижиха се спокойно, уверено — изключиха музиката, застанаха по ъглите, запушиха всички изходи.

Последен влезе той — Борил Костов.
Кръстникът.
Мъж, когото в града наричат „Борил Окото“, защото като те погледне, или ти помага, или ти взема земята под краката.

Илиян пребледня.

„Г-н Костов… ами… този етаж… аз… вероятно сте сбъркали… аз съм само… в маркетинга…“

Борил не каза нищо. Само се дръпна назад.

И аз влязох.

Рокля. Токчета. Алекс на ръце — в малък костюм, като миниатюрен мафиот. Двама мъже носеха чантата с пелени като дипломатическо куфарче.

Илиян трепереше.

„Ма… Мариела?!“

„Скъпа.“ — поправих го леко. „Или само Мара.“

Минах покрай него, сякаш е мебел. Седнах на дивана, а един от хората ни веднага сложи възглавница зад гърба ми. Друг — чаша вода.

Баща ми се наведе към мен:

„Удобно ли ти е, дъще?“

„Чудесно, тате.“

Илиян сякаш не можеше да диша.

„Това… това какво е?! Ти… ти каза, че баща ти работи в канализацията!“

„КазаХ, че се занимава с отпадъци.“ — вдигнах рамене.
„Не уточних какви.“

Нели се опита да се измъкне към входа.

„Седни.“ — каза един от хората тихо.

Тя падна върху най-скъпия стол, треперейки като коте под дъжд.

Отидох до Илиян. Той вече плачеше.

„Каза, че съм скучна.“ — напомних му.
„Че не съм класа.“
„Е, запознай се с моята класа.“

Показах му хеликоптера. Мъжете. Баща ми. Кортежа.

„Сега разбра ли, Илияне? Това е фамили branding.“

„Моля те… Мариела… върни ме… обичам те! Ще правя всичко! Искаш ли да мия съдове? Да чистя? Да готвя?“

„Късно е.“ — казах спокойно.

Погледнах баща ми:
„Татко, искаше гледка. Искаше високо. Искаше простор. Може би… мазето ще му допадне?“

Борил кимна.
Двама мъже грабнаха Илиян, който пищеше като дете.

„Мариииии!! Не в мазето! Не при… хората там долу! Нееее!“

„Спокойно.“ — казах му.
„Океанът също е просторен. А рибарският труд… е тежък, но полезен.“

Вратата на асансьора се затвори върху крясъците му.

Погледнах към Нели. Тя едва дишаше.

„Бягай.“ — казах ѝ.
„И не се връщай в София. Ако те видя пак — чичо Пешо ще ти направи ново лице, но без силикон.“

Тя загуби обувка, докато тичаше към стълбите.

Настъпи тишина.

Излязох на терасата. Гледах града от 50-ия етаж. Баща ми сложи ръка на рамото ми.

„Липсваше ми.“ — каза.
„Не ти ли харесваше да си нормална?“

„Имаше моменти.“ — признах.
„Но той мислеше, че ‘Олив Гарден’ е истински италиански ресторант.“

Баща ми потръпна.
„Ужас. Момчето заслужаваше лодката.“

Кортежът потегли. А асансьорът откара Илиян към съдбата му.

„Искаш ли пентхауса, дъще?“ — попита баща ми.

Погледнах Алекс, усмихнах се.

„Не. Теченията тук са кофти.
Да се приберем в имението. И, тате… може би ще поема част от семейния бизнес. Като хоби. Майчинството е прекрасно, но…“

Погледнах нощна София — нашата София.

„Пелени и диаманти — стои ми добре.“

„Боговете така са казали.“ — усмихна се баща ми.

И бях права за едно.
Не бях скучна.
И никога нямаше да бъда.