Марина я омъжиха в същия ден, в който тя се беше решила да избяга от дома. Беше тиха, спокойна, мечтаеше да стане ветеринар, а не булка на влиятелния цигански барон Рудолф, който беше над четирийсет. Родителите ѝ, изплашени от властта му и от страх да не им отмъсти, се съгласиха на брака, без дори да я попитат.
Сватбата беше разточителна — златни украшения, гирлянди, музика. Марина стоеше бледа като тебешир. Рудолф я гледаше настойчиво, все едно вече е негова собственост.
Щом прозвучаха последните думи от церемонията, поведоха Марина към къщата, за да „свиква с новия живот“. Родителите ѝ въздъхнаха облекчено и се канеха да тръгват… и точно тогава това се случи.
Рудолф внезапно вдигна ръка и нареди музиката да спре.
— Няма да се женя за пленничка! — каза високо той, така че всички замлъкнаха. — Искам жена по сърце. Момичето се страхува от мен. Това е срам — и за мен, и за вас.
Всички се спогледаха объркано.
Рудолф се приближи до Марина и изведнъж… коленичи пред нея.
— Марина, и мен ме принудиха, както и теб. На баща ти са внушили, че аз настоявам за този брак. Но това е лъжа. Не вземам жена против волята ѝ. Ако искаш — тръгни си. Ако искаш — остани. Ти решаваш.
Родителите на Марина пребледняха. Разбраха на кого да вярват… и в същия миг схванаха, че са били пешки в чужда игра.
Но шокът тепърва започваше.
Марина тихо прошепна:
— Няма да си тръгна… докато не разбера кой ни принуди.
Сред тълпата се надигна шушукане.
Рудолф се изправи, погледна Марина в очите и кимна:
— Тогава слушайте всички.
Той щракна с пръсти — и двама негови хора доведоха вързан братовчед на Марина, човек, на когото родителите ѝ имаха пълно доверие.
Онзи трепереше и нервно пристъпваше.
— Този човек — каза Рудолф, — е искал да продаде собствената си роднина за пари. Подправил е писма от мое име, че уж настоявам за брака. Искал е голяма „благодарност“ за посредничеството.
Родителите на Марина онемяха.
— Но най-важното — продължи баронът, — е че след сватбата е планирал да откара дъщеря ви в Турция и да я продаде в харем. Моите хора разбраха всичко вчера.
Краката на майката на Марина омекнаха.
Марина рязко пое въздух. Рудолф нежно хвана ръката ѝ:
— Ако не се бях намесил, до нощес вече щяха да я отвличат. Наредих да се направи сватбата, за да задържа престъпника и да я защитя.
Цялото село беше в шок.
— Но… защо не ми каза? — прошепна Марина.
— Исках ти сама да избереш — отвърна той тихо.
Тя дълго гледа лицето му, и за пръв път не видя намръщен барон, а човек, който е направил всичко, за да я спаси.
Марина пристъпи към него.
— Оставам. Не като пленница… а като човек, който ти е благодарен.
Родителите ѝ плачеха — от вина и от облекчение.
Сватбата се превърна в истински празник. Марина вече не беше уплашено момиче — беше жена, която сама избира пътя си.
А Рудолф? Той за първи път от много години усещаше, че до него стои не булка „по уговорка“, а жена, която го е избрала сама. И това струваше повече от всичките богатства на света.
