„Трябва да те взема… Не мърдай, иначе ще боли повече. Ще бъда бърз…“ – прошепна мъжът, докато я притискаше.
В нажежения прах на пустинята Сонора, където слънцето изгаряше земята като нажежено желязо, яздеше самотен мъж. Казваше се Хавиер „Гарвана“ Моралес – стрелец с белези, които разказваха истории за куршуми и предателства. Износената му шапка хвърляше сянка върху черни очи, видели твърде много смърт.
На кръста му висеше ръждясал револвер, а в него самия – тайна, която го разяждаше отвътре. Беше 1875 година, а границата между Мексико и Съединените щати беше ад от бандити, ранчери и забравени легенди. Горещият вятър блъскаше пончото му, докато кльощавият му мустанг крачеше към призрачния град Рио Секо.
Хавиер търсеше подслон, но най-вече търсеше жена. Не коя да е – Роса Лопес, дъщерята на стария хасиендеро, загинал уж от ръката на апачите преди години. Роса беше тъмнокрасива, с фигура, побъркваща каубоите, и език остър като нож. Но Хавиер не идваше заради любов. Или поне така се убеждаваше.
Изстрел разкъса тишината. Конят се изправи на задни крака. От хоризонта се появи ездач с лице, скрито зад червена кърпа.
„Давай златото, копеле!“ – изкрещя бандитът, насочвайки Уинчестър.
Хавиер не трепна. Ръката му светкавично стигна до револвера и миг по-късно нападателят падна мъртъв в пясъка.
Рио Секо се показа по здрач – шепа рушащи се сгради, салун със счупени врати, църква без кръст и пресъхнал кладенец. Град, който сякаш дишаше смърт.
В салуна въздухът миришеше на застояло уиски и цигарен дим. Зад бара дебел барман го изгледа подозрително. В дъното жена пееше тъжна ранчера. Това беше Роса. Погледите им се срещнаха и времето сякаш спря.
Тя го позна веднага. Хавиер беше мъжът, който бе обичал мъртвата ѝ сестра.
Скоро двамата се оказаха в тъмния заден проход. Луната осветяваше праха, а напрежението между тях беше като опъната тел.
„Имам нужда от теб… Не мърдай, иначе ще боли повече. Ще съм бърз“ – прошепна той, притискайки я към стената.
В нея се бореха страх и забранено желание. Любов ли беше това… или насилие?
Но сенки ги наблюдаваха. Лобо – водачът на бандата, която контролираше Рио Секо – беше заявил Роса за своя. И чакаше.
Следваха куршуми, кръв и хаос. Истини излязоха наяве – бащата не бе убит от апачите. Роса го беше убила заради златото. Сестра ѝ беше предадена. Предателството разкъса Хавиер отвътре.
В изоставената мина истината се сблъска с алчността. Златото блесна, но заедно с него и ножът в ръката на Роса.
„Ти си излишен“ – каза тя.
Сблъсъкът беше брутален, примес от ярост, болка и извратена близост. Накрая ги затрупа взрив. Тъмнина. Безизходица. И признания, изтръгнати от отчаянието.
Когато излязоха, ги чакаше нова битка. Рамо до рамо, срещу бандата. Оцеляха. Златото остана под земята, но между тях се роди нещо друго – съюз, изкован в кръв и огън.
Години по-късно легендите говореха за двойка стрелци, които ограбвали богатите и помагали на бедните. Някои твърдяха, че са духове. Други – че още живеят, обичат се под звездите и танцуват на ръба между болката и удоволствието.
А в Рио Секо вятърът все още шепнеше истината:
Любовта на Дивия запад беше зареден куршум – готов да убие… или да спаси.
