Всяка нощ имах усещането, че в дома ми има някой, затова поставих камера в спалнята си — а сутринта, когато изгледах записите, бях потресена 
Всяка нощ преживяването се повтаряше. Лежах в тъмното и бях сигурна в едно — не съм сама.
Първо идваха звуците. Почти незабележими, сякаш на ръба на слуха. Поскърцване на пода, като предпазлива стъпка. Тъп удар — все едно някой е докоснал мебел. Понякога тихо шумолене, като при отваряне на шкаф или прехвърляне на вещи. В такива моменти застивах, страхувайки се дори да поема въздух.
Струваше ми се, че из апартамента се движи непознат. Не грубо и не шумно, а прекалено внимателно. Сякаш този някой познаваше дома ми и се стараеше да не бъде забелязан. Най-често чувах стъпки между два и четири часа през нощта — онези часове, когато тялото натежава, а съзнанието се замъглява.
Сутрин ме посрещаха странности. Нещата не бяха там, където ги бях оставила: телефонът лежеше на леглото, въпреки че вечерта беше на масата; дрехи се търкаляха по стола; на пода имаше предмети, които със сигурност не бях оставяла там. Понякога стаята изглеждаше разровена, сякаш някой е ровил в шкафовете. Успокоявах се, че е от умора, от разсеяност — убеждавах се, че просто не помня.
Няколко пъти се събуждах и с натрапчивото усещане, че някой ме гледа. Не отварях очи. Казвах си, че е сън, че въображението ми си играе с мен. Докато страхът не стана твърде реален.
Една сутрин се събудих с треперещо тяло и осъзнах, че така повече не може. Поставих камера в спалнята си — насочих я към леглото и я оставих да записва цяла нощ. Бях убедена: ако в дома ми наистина има още някой, камерата ще го улови.
На сутринта седнах да прегледам записа. И това, което видях, ме вцепени.
В началото нямаше нищо необичайно. Спях спокойно, без да се движа. После… бавно се надигнах. Седнах на ръба на леглото. Станах.
Камерата записа всяко движение — тихо, равномерно. Аз обикалях стаята, отварях шкафа, вадех дрехи и ги хвърлях по леглото и пода. Взимах телефона, гледах го, оставях го на друго място. Неволно събарях стола, който падаше с глух звук. След това се връщах в леглото и лягах отново, сякаш нищо не се е случило.
Гледах екрана и не можех да дишам. В дома нямаше никой друг. Освен мен самата.
Не помнех нищо от това. Нито стъпките, нито движенията, нито безпорядъка. Всички нощи на страх и тревога — всичко това бях аз. Моето лунатично аз. Моят втори, нощен образ, за който не подозирах.
И най-страшното не беше, че някой се е движил из дома ми. Най-страшното беше, че този „някой“ през цялото време съм била аз самата — и че оттук нататък ме очаква дълъг път на лечение.
Дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от реални преживявания, но е художествено преразказана. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности или случки са случайни и непреднамерени.
