Прибирах се от работа, когато съседката ме спря на входа. Гледаше ме странно и ми каза нещо, което ме обърка напълно:
„Знаеш ли, всеки ден през деня от апартамента ти се чува мъжки глас. Говори на висок тон…“
Замръзнах. Живея сама. През деня съм на работа. Нямаше как вътре да има човек. Опитах се да се усмихна и си казах, че сигурно е телевизорът — може би съм го оставила включен. Но в стомаха ми се настани тежко усещане.
Влязох у дома. Всичко беше подредено. Нищо не липсваше. Нищо не изглеждаше пипано. И точно това ме изплаши още повече.
На следващия ден реших да проверя. Направих се, че излизам за работа, заключих вратата и слязох по стълбите. После тихо се върнах и се скрих под леглото. Лежах там, без да мърдам, със сърце, което биеше в ушите ми.
След известно време чух как ключът се завърта в ключалката.
Вратата се отвори. Някой влезе. Движеше се спокойно, сякаш беше у дома си. Чух мъжки глас — говореше, мърмореше, дори произнесе името ми. В този момент разбрах най-страшното: този човек ме познаваше.
Той се разхождаше из апартамента, пусна телевизора, влезе в кухнята, после в банята. Нямаше бързане. Нямаше страх. Той не крадеше. Той живееше там… в мое отсъствие.
Когато полицията дойде, стана ясно, че мъжът има ключове и знае точно кога излизам и кога се връщам. Бил „проверявал апартамента“, защото смятал, че има право. За него това било напълно нормално.
За мен — не.
От този ден нататък знам едно: никога повече няма да живея някъде, без първо да сменя всички ключалки.
