Мариана се наведе и вдигна банкнотите от пода.
Не защото ѝ трябваха, а защото не искаше да изцапат безупречния мрамор.
Подреди ги внимателно върху ръба на кошчето и спокойно каза:
— Запази ги. Тези пари… ще ти потрябват.
Алехандро застина за миг.
В гласа ѝ нямаше нито обида, нито укор.
Нямаше и молба.
Това спокойствие… го разтревожи повече от всякакви обвинения.
— Още ли се държиш така надменно? — изръмжа той и се обърна към Камила. — Виж я — бедна, но пълна с гордост.
Камила се изсмя подигравателно, притисна се по-силно към ръката му и изгледа Мариана от глава до пети с открито презрение.
В този момент във фоайето влезе група мъже в черни костюми.
Начело вървеше побелял мъж с внушително излъчване и уверен поглед, следван от няколко ръководители и екип с камери.
Управителят на търговския център се поклони дълбоко:
— Госпожо Мариана, всичко е подготвено. Представянето започва след три минути.
Настъпи пълна тишина.
Алехандро пребледня.
— Госпожо… Мариана? — гласът му пресекна, сякаш нещо стискаше гърлото му.
Тя леко кимна.
Остави кърпата върху количката за почистване.
Свали ръкавиците си без бързане.
Асистент веднага се приближи и наметна върху раменете ѝ елегантно бяло сако.
За секунди „чистачката“ изчезна.
Пред Алехандро вече стоеше друга жена.
Косата ѝ бе пусната, стойката — изправена, а погледът — дълбок и хладен.
Побелелият мъж направи крачка напред и заяви ясно:
— За мен е чест да ви представя госпожа Мариана Ортега — създател на марката „Огненият Феникс“ и основен инвеститор в ексклузивната колекция, която се представя тази вечер.
Алехандро отстъпи назад, напълно сломен.
Червената рокля с рубини зад Мариана — същата, която беше осмял — носеше неговото име.
Тя се обърна към него.
И се усмихна.
Но това вече не беше крехката усмивка на жената отпреди седем години.
— Преди седем години каза, че не съм достатъчно добра за теб.
— Преди малко каза, че никога няма да имам право дори да докосна тази рокля.
Тя вдигна ръка. Витрината се отвори.
Мариана докосна червената материя с изящество.
Светлините превърнаха фоайето в пламък.
— Колко жалко… — прошепна тя. — Защото този, който вече няма право да докосва нищо от това… си ти.
В същия миг телефонът на Алехандро започна да вибрира непрекъснато.
Съобщение от секретарката му:
„Господине, стратегическият партньор оттегли цялата инвестиция. Подписали са ексклузивен договор с… госпожа Мариана Ортега.“
Преди да успее да реагира, Камила рязко пусна ръката му.
— Нали трябваше да си вицепрезидент? Всичко ли беше лъжа?
Тя се обърна и си тръгна. Токчетата ѝ отекваха като удари с чук върху разбитото му самочувствие.
Мариана мина покрай него.
Не го погледна.
Остави само едно изречение да се понесе във въздуха, меко като вятър:
— Благодаря ти… че ме пусна тогава.
Алехандро остана неподвижен в средата на фоайето — заобиколен от лукс, светкавици и шепоти, пленник на реалност, с която никога не беше мислил, че ще се сблъска.
Дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
