Забравих да изгладя една гънка на ризата му.
Само една.
Мъжът ми грабна включената ютия и я притисна към ръката ми.
„Може би така ще запомниш!“ — изкрещя, докато аз виках от болка.
Блъсна ме на пода и плю върху изгарянето.
„Ставай и довършвай, безполезна си!“
Докато с треперещи ръце посягах отново към ютията, видях детегледачката да стои на вратата.
В ръцете си държеше пистолета на мъжа ми.
Казвам се Елена.
Всеки ден в 17:30 сърцето ми започваше да бие по-бързо. Това беше часът, в който Николай се прибираше.
Адреналинът не идваше от кафе — идваше от страх.
Къщата ни беше перфектна.
Мраморни подове. Скъпи мебели. Всичко подредено като в списание.
Но това не беше дом.
Беше клетка.
Гладях ризите му и броях наум.
Едно. Две. Три.
— Елена.
Подскочих. Ютията за малко да ме изгори още тогава.
Той стоеше на вратата — костюм, леко разхлабена вратовръзка, поглед без капка топлина.
Без „здравей“.
Без „как си“.
Огледа ризите, докосна ръкава на последната.
— Какво е това?
Посочи почти невидима гънка.
— Плащам за съвършенство. Давам ти този живот. Искам ли твърде много — една риза, изгладена както трябва?
Опитах се да се извиня. Споменах бебето.
Той се изсмя.
В коридора се появи Мария — детегледачката. Погледите ни се срещнаха за секунда. После тя наведе глава и изчезна.
Срамът ме заля.
Николай хвърли ризата на пода.
— Ще я оправиш. Но първо — урок.
Заключи вратата.
Жегата стана непоносима. Ръцете ми трепереха.
След време той се върна.
Погледна ме. Не ризата.
— Още е зле — излъга. — Мързелива си. Като майка си.
Нещо в мен се счупи.
— Не съм мързелива! Аз правя всичко!
Тогава видях как погледът му се промени.
Видя ютията.
Идеята му хареса.
— Може би това ще ти помогне да запомниш.
Притисна ме към пода.
Ютията докосна ръката ми.
Болката беше ослепяваща.
Кожата ми изсъска.
Плю върху изгарянето.
— Ставай!
Сълзите ми замъглиха погледа.
Тогава се чу щракване.
Не от ключалка.
Метално.
— Пусни я.
Мария стоеше на вратата. Държеше пистолета. Ръцете ѝ не трепереха.
Николай пребледня.
— Полудя ли? Остави го!
— Напускам — каза тя и опъна петлето.
Тишината беше тежка.
Той започна да моли. Да се оправдава.
Мария не го слушаше. Погледна мен.
— Той няма да спре. Или ти ще го спреш.
Подаде ми оръжието.
В този момент звънна звънецът.
Пица.
Николай се хвърли към мен. Борба. Паднахме. Пистолетът се плъзна.
Той хвана гърлото ми.
— Аз те притежавам!
Мария скочи. Той я удари. Взе пистолета.
Натисна спусъка.
Щрак.
Предпазителят.
Взех ютията.
Замахнах.
Всичко свърши.
Шест месеца по-късно
Продадох къщата.
Купих малка, стара къща до морето.
Мария остана. Не като детегледачка. Като семейство.
Белегът на ръката ми остана — розов, груб, грозен.
Но вече не беше срам.
Беше доказателство, че оцелях.
Гладях рокля за първото си интервю от пет години.
Имаше малка гънка.
Усмихнах се.
Оставих я.
— Готова ли си? — извика Мария.
— Да. Най-после.
Излязох навън. Слънцето грееше. Синът ми се смееше.
В колата, в жабката, имаше законно регистриран пистолет.
Надявах се никога да не ми трябва.
Но знаех, че мога.
Затворих жабката.
Потеглих.
Оставих призраците зад себе си.
