Събудих се от болката, преди будилникът да звънне.
Все едно някой беше хванал вътрешностите ми и ги дърпаше към пода.
Гледах тавана и броях пукнатините, докато чаках хапчето да подейства. Мъжът ми – д-р Костов, кардиологът на половината град – спеше до мен и дишаше равномерно, като човек, който няма проблеми, само пациенти. Когато се размърдах, той отвори едното око и въздъхна:
– Пак ли започна?
– Боли ме… – изстенах. – Не е нормално. Моля те, пусни ми изследвания.
– Ще те изследват в психиатрията, ако продължаваш така – изсумтя. – Това е нервен стомах. Ядеш малко, мислиш много.
Това се повтаряше почти всяка нощ последната година. Денем работех в аптеката и продавах лекарства на хора, които ми разказваха за болките си, а аз кимах и си мислех: „Поне на вас някой ви вярва.“ Вечер, когато коремът ми се подуваше и кожата се опъваше като барабан, Костов ми сипваше чай от лайка, пускаше телевизора по-силно и ми казваше да не драматизирам.
Една неделя болката започна по-различно – не като свиване, а като тежест. Носех прането към терасата, когато изведнъж светът се наклони. Хванах се за касата на вратата, целият ми корем се втвърди, а оттам нагоре се разля гореща вълна. Потече ми студена пот по гърба.
– Костов… – извиках. – Нещо не е наред.
Той се показа в коридора с телефона в ръка:
– Вече ти казах – ще те пратя на диетолог, не в спешното. Няма да ставам за смях пред колегите.
Гласът му беше по-остър от болката. Знаех, че ако отида сама в болницата и кажа, че мъжът ми е лекар, първият, когото ще повикат за консултация, ще е той. А после пак аз ще съм „истеричката“.
Вечерта вратата на блока изтрака. Беше Мария от третия етаж – жената, която все се оплакваше от стави и пенсия, но винаги носеше топъл хляб за всички. Донесла баница, чу ме как пъшкам и влезе без да чака покана.
– Момиче, ти си зелена като стената – каза тя. – От кога е така?
– От година… – изпуснах. – Каза, че е нервно.
Мария не е лекар, но беше гледала баща си да умира от отложен апендицит. Може би затова очите ѝ станаха тъмни.
– Къде е той?
– На работа. Допълнителна смяна. – Излъгах по навик. Истината беше, че беше в кабинета си и „пишеше епикризи“, докато чатеше с някоя от сестрите.
Мария извади телефона си бавно, като оръжие.
– Или звъня аз, или умираш тук, пред мен. Избирай.
Не успях да ѝ забраня. В онзи момент удар по корема ме пречупи и паднах на колене. Чух как казва адреса на 112, как повтаря: „Да, много силни болки, подут корем, не, не е бременна, да, мъжът ѝ е лекар, но…“.
Сирената разцепи квартала, а мен ме изнесоха по стълбите с такава скорост, че едва успях да видя лицата по прозорците. В спешното миришеше на белина и страх. Един млад хирург, с тъмни кръгове под очите, прокара ръце по корема ми и веждите му се дръпнаха нагоре.
– Това не е нервен стомах – измърмори. – От колко време е така?
– От година… може би повече.
– И никой не ви е гледал?
– Съпругът ми… е лекар.
Това изречение промени изражението му. Видях как нещо щракна зад очите му.
– Добре – каза. – Тук всички сме лекари. Пускаме кръвни, скенер, всичко.
Скенерът избръмча над мен, студеният въздух ме накара да настръхна. Чувах гласовете през стената – шепот, после рязко: „Това не може да е само от лекарства“, „Виж тези следи“, „Кой ги е изписвал?“.
Когато ме върнаха в стаята, до леглото ми стоеше друг лекар – по-възрастен, със сиви вежди и уморени очи. Представи се като д-р Илиев, началник на отделението.
– Госпожо Костова – започна внимателно, – знаете ли какви лекарства приемате?
Започнах да ги изреждам – спазмолитици, успокоителни, някакви капки, които мъжът ми смесваше сам „по специална рецепта“.
– Едното от тези „лекарства“ съдържа вещество, което не би трябвало да се приема месеци наред – каза той. – Във вашите дози… буквално ви изключва червата. Затова коремът ви изглежда така. Имаме данни за предозиране.
Погледнах го тъпо.
– Искате да кажете, че… той ме е тровил?
– Казвам, че някой с лекарски знания умишлено е игнорирал симптомите ви и ви е давал нещо, което ги задълбочава. А този „някой“ е оставил подписа си на всички рецепти.
Стената зад гърба ми се разтвори. В главата ми минаха всички вечери, в които Костов ми сипваше „специалните капки“, усмихваше се леко и ме питаше дали усещам как „червата се успокояват“. Виждах как заключва шкафа в кухнята, как прибира шишенцата, когато идват гости, как се ядосва, ако не изям цялата доза.
– Защо би го направил? – прошепнах.
Д-р Илиев въздъхна тежко.
– Това вече не е медицински въпрос. Полицията ще ви го обясни по-добре.
Когато в стаята влязоха двама мъже с баджове и тетрадки, видях как Мария наднича веднага след тях. Държеше чантичката си и очите ѝ светеха не от злорадство, а от гняв.
– Аз извиках линейката – каза. – И аз ще свидетелствам как той я караше да „спира с тези истерии“.
Вечерта, докато ми слагаха система, чух как на съседното бюро телефонът на д-р Илиев иззвъня.
– Да, Костов, знам коя е жена ви – каза той сухо. – Не, не можете да я изписвате. Вече не сте по случая. Всъщност… по-добре говорете с полицията. Те имат въпроси за подписите ви.
Тогава за пръв път от месеци болката в корема отстъпи пред друга – остра, чиста, като разрез: осъзнаването, че човекът, който трябваше да ме лекува, е държал ръката си на копчето „изключено“ за живота ми.
Операцията мина добре. Изчистиха последствията от „лечението“, извадиха част от червата, която вече не работеше, и казаха, че съм имала късмет. Мария ми донесе пижама с малки слънца и ми каза:
– Късметът понякога прилича на съседка с голяма уста.
Костов беше обвинен в умишлено причиняване на телесна повреда и злоупотреба с професионално положение. В новините показаха само силуета му, но аз си знаех походката, дори по размазания кадър. Не дойде в болницата. Не прати цветя. Само адвокат.
Когато ме изписаха, не се върнах в нашия апартамент. Мария ми предложи да остана при нея „докато се поокопитя“. Първата вечер, в нейната малка кухня с мушкато на прозореца, седяхме и мълчахме. Болката в корема беше друга – следоперативна, ясна, не лъжлива.
– Как се чувстваш? – попита тя.
– Леко – отвърнах. – Все едно ми махнаха тухла от вътрешността.
– Махнаха ти човек, не тухла – каза Мария. – Само дето белегът ще ти е отвътре.
Сега, когато минавам покрай болницата, миризмата на белина вече не ме плаши. В нея има нещо чисто. Работя като регистраторка в друга клиника и всяка жена, която влиза, държейки се за корема, получава от мен не само талон, но и поглед, който казва: „Вярвам ти.“
Коремът ми е прорязан от белег, който леко опъва кожата, когато се усмихна. Понякога си слагам дланта върху него и си повтарям:
„Никой няма да ми казва повече, че болката ми е в главата.“
