Дария не трепна, въпреки че само след тридесет секунди въпросните курсанти щяха да разберат какво може да се случи, когато подцениш грешния човек. Тя не отмести поглед, не изпусна химикалката и не показа абсолютно никаква емоция. През последните пет години бе служила в най-тежките задгранични мисии, където страхът беше лукс, който никой не можеше да си позволи. На двадесет и девет години тя имаше очи на човек, видял твърде много, и белези, които евтиното ѝ облекло прикриваше перфектно.
Беше пристигнала в академията само преди два часа. Никой не знаеше как изглежда новият главен инструктор по тактическа подготовка и ръкопашен бой. Тя нарочно беше избрала да седне в столовата като обикновен цивилен служител, за да усети реалната атмосфера и дисциплина сред бъдещите офицери. И ето че гнилото се показа само.
– Май си глуха, а? – ухили се Камен, а останалите четирима зад него започнаха да се смеят одобрително. – Питам те кой ти разреши да седнеш тук? Това място е за елита. Ние сме бъдещето на тази армия.
Единият от курсантите, нисък и набит младеж с мазна коса, се засмя истерично.
– Сигурно е новата чистачка. Вижте ѝ дрехите, приличат на парцали от битака.
Дария остави химикалката върху масата. Движението беше толкова бавно и премерено, че за миг смехът им заглъхна. Тя вдигна очи и срещна погледа на Камен. В нейните зеници нямаше страх. Имаше само ледена, пресметлива пустота, която накара инстинктите на едрия младеж внезапно да закрещят за опасност.
– Имаш точно три секунди да махнеш ръката си от масата ми – гласът ѝ беше тих, почти шепот, но режеше въздуха като бръснач.
Камен мигна неразбиращо. Никой не му беше говорил така през четирите години в академията. Гордостта му, подхранена от парите на баща му и балканския му манталитет на недосегаемост, веднага взе връх над разума.
– А какво ще стане, ако не я махна, мишле? Ще се разплачеш ли?
Той посегна да хване китката ѝ.
Това беше първата и последната му грешка за деня. Дария не просто реагира – тя избухна в контролирана, безмилостна кинетика. Преди Камен изобщо да осъзнае какво се случва, тя улови палеца му, завъртя китката му под невъзможен ъгъл и с един рязък удар на лакътя си го прикова към плота на масата.
Раздаде се отвратителен пукот на разместена става. Камен изрева от болка, изгуби опора и рухна на пода, притиснат от собствената си ръка, докато Дария продължаваше да седи спокойно на стола си, държаща го в желязна хватка само с два пръста.
Останалите четирима замръзнаха. Бяха едри момчета, тренирани да се бият, но скоростта и студената ярост, с която тази дребна жена обезвреди най-силния от тях, ги парализира напълно.
– Курсант Камен Борисов – произнесе бавно Дария, четейки името от значката на превиващия се младеж. – Член 42, алинея 3 от устава. Неуважение към старши по звание. Опит за физическо посегателство. Нарушаване на дисциплината в униформа.
– Пусни ме, луда ли си?! – изхриптя Камен, опитвайки се да се измъкне, но всяко негово движение само усилваше агонията в ръката му.
– Знаеш ли какъв е проблемът на вашия измислен елит? – продължи тя с леден тон, игнорирайки стенанията му. – Мислите си, че златните ланци и скъпите парфюми ви правят мъже. Че бащите ви могат да ви купят чест. Но на бойното поле парите на татко не спират куршумите.
В този момент вратите на столовата се отвориха с трясък. Вътре влезе самият началник на факултета, генерал-майор Христов, придружен от двама адютанти. Щом видяха генерала, четиримата прави курсанти веднага застанаха мирно, пребледнели като платна. Те очакваха жената най-после да си получи заслуженото за това, че е нападнала курсант.
Генералът се приближи до масата. Погледна Камен, който хленчеше на пода, после погледна Дария. Възцари се гробна тишина. Всички в столовата бяха спрели да дишат.
Генерал Христов се изпъна като струна и отдаде чест.
– Капитан Иванова. Надявам се нашите курсанти да са ви посрещнали подобаващо в първия ви ден като главен инструктор.
Думите на генерала паднаха като тежък камък. Лицата на четиримата курсанти придобиха пепеляв цвят. Камен най-после млъкна, а очите му се разшириха от неподправен, първичен ужас. Тази жена с евтините дрехи беше капитан Дария Иванова – легендата, за която цялото училище говореше шепнешком от месеци насам.
Дария пусна ръката му и бавно се изправи. Оправи яката на скромното си поло.
– Посрещането беше много поучително, господин генерал – отвърна тя спокойно. – Установихме сериозни пропуски в дисциплината и уважението.
Тя сведе поглед към Камен, който трепереше на пода, стискайки подутата си китка.
– Курсант Борисов и неговата група са изявили желание да поемат чистенето на тоалетните в целия северен корпус за следващите три месеца. Освен това, от утре сутрин в 05:00 часа, започват персонално обучение по ръкопашен бой с мен.
Генералът кимна едва забележимо, прикривайки суровата си усмивка.
– Тъй вярно, капитане. Те са изцяло ваши.
Следващите месеци в академията се превърнаха в истински ад за петимата младежи. Камен никога повече не повиши тон на когото и да било. Всеки път, когато Дария влизаше в залата за тренировки, петимата трепереха. Бяха научили най-важния си урок по трудния начин – истинската сила никога не крещи и не парадира с фалшив лукс. Тя говори тихо и удря безпощадно.
