Казвам се Цветелина. На четирийсет и една години съм, живея във Велико Търново и работя като главен счетоводител. Съпругът ми Владо е търговски представител – от тези, които вечно пътуват, вечно бързат и се прибират у дома само за да си сменят дрехите и да се оплачат колко са уморени.
Оженихме се млади. Седемнайсет години градихме живот в онзи стар панелен апартамент, който изплащахме със зъби и нокти. Двете ни деца вече бяха тийнейджъри, а аз вярвах, че макар страстта да си е отишла, имаме нещо по-ценно – уважение.
Онази вечер, когато той се гласеше за коледното парти в работата си, взех червеното си червило и на шега изписах предупреждението на гърдите му. Смяхме се като деца. Той ме целуна, каза ми, че съм луда, и излезе.
В единайсет вечерта телефонът ми звънна. Гласът на Жени, негова колежка, трепереше. Тя ми разказа как Владо, вече порядъчно почерпен в кичозния ресторант с тежките златни завеси, решил да се направи на интересен. Разкопчал ризата си пред всички, за да покаже „каква ревнива жена има“. Всички се смели.
Но после нещата излезли извън контрол.
– Цвети… – прошепна Жени в слушалката. – Преди малко го видях да си тръгва. Ризата му пак беше разкопчана. Точно под твоя надпис с червило някой беше писал с черен перманентен маркер. Пишеше: „Вече го докоснах. И беше страхотно. – Д.“
Затворих телефона. Не изпаднах в истерия. Не счупих нито една чиния и не се свлякох на пода. Вместо това усетих как умът ми се избистря, а емоциите ми се прибират в една студена, дълбока кутия.
„Д“ беше Диляна от маркетинга. Жени ми призна, че двамата имат афера от близо година. Цялата фирма знаела, но всички мълчали.
Отворих лаптопа си. Като счетоводител знаех точно къде да търся. Проверих банковите извлечения на Владо, които досега никога не бях следила от сляпо доверие. Хотелски резервации в делнични дни, скъпи вечери в ресторанти, транзакции за парфюмерии и бижута. Цифрите разказваха история, която той смяташе, че е скрил перфектно.
Когато Владо се прибра в три през нощта, миришеше на чужд парфюм и алкохол. Опита се да се промъкне тихо, но аз седях на кухненската маса на тъмно. Светнах лампата.
– Разкопчай се – казах тихо, но с тон, който изряза въздуха в стаята.
Той ме погледна объркано, опита се да се усмихне глупаво, но послуша. Под избледнялото ми червило се мъдреше черният, нагъл надпис на любовницата му.
Вместо да крещя, аз завъртях екрана на лаптопа към него.
– Тринайсет месеца – казах ледено. – Четирийсет и две хотелски нощувки. Два златни пръстена. И един черен маркер.
Лицето му пребледня. Алкохолът го пусна на секундата. Започна да пелтечи, да обяснява, че било грешка, че не означавало нищо, че тя сама го е написала, докато той не е гледал.
– Събирай си багажа – прекъснах го. – Апартаментът е на мое име, ипотеката се плаща от моята сметка. Отиваш при Диляна.
Той си тръгна същата нощ, влачейки един куфар, унизен и смазан от факта, че не му дадох скандала, от който имаше нужда, за да изкара мен виновна.
Разводът беше бърз. Владо не посмя да оспорва нищо, защото заплаших, че ще изпратя финансовите разпечатки на шефа му – онези, които показваха как е ползвал служебния автомобил и бюджета за гориво за личните си срещи с Диляна извън града.
А кармата? Тя го застигна бързо. Диляна го изхвърли след по-малко от два месеца. Едно е да си тайната, вълнуваща тръпка на „зает“ мъж, който те води по хотели, а съвсем друго – да трябва да делиш наема си с разведен, закъсал за пари човек, който плаща тлъста издръжка за две деца и се храни с полуфабрикати.
Сега аз пия кафето си на спокойствие в моя дом, а Владо живее в тясна квартира, чудейки се как една невинна шега с червило успя да изтрие целия му фалшив живот.
