Казвам се Ина. На 38 години. Живея в блок 14, вход Б, втори етаж – в апартамента, който наследих от баба си и в който изминах целия си път от стажант до това, което съм днес. Не обичам да говоря за работата си пред хора, които не ме питат. Не защото се срамувам, а защото се научих, че мълчанието е по-мощно от всяка дума.
Гергана се нанесе три години преди тези събития. С Красимир и сина им Мартин, тогава на шест. Красимир беше тих, извинително усмихнат мъж с наведени рамене – такъв тип, който влиза в стаята и веднага търси стената, за да се облегне на нея. Гергана беше другата – влизаше в стаята и веднага запълваше цялото пространство.
Първата ни среща беше добра. Помогнах им да внесат хладилника, защото двамата с Красимир не можеха да го завъртят на площадката. Гергана ми каза: „Ти явно имаш опит с тежки неща.“ Усмихна се широко. Аз приех като шега.
После разбрах, че тя рядко се шегува.
Репликите започнаха постепенно. Нищо директно – Гергана беше умна по онзи специфичен начин, по който са умни хора, израснали да оцеляват в малки общества. Подмятания. Коментари, отправени към въздуха, но с очи в теб.
– Ина пак се прибра в единайсет. Чудя се изобщо спи ли, или само работи… Или не само работи.
– Тая прическа… ами, на всеки го бива за различни неща.
– Красимир, ти пак ли й помогна с колата? Бе, мъжко е, разбирам, но ние имаме и собствен живот.
Красимир беше носил торбите ми два пъти. Два пъти, в рамките на три години – веднъж, когато имах навяхан глезен, и веднъж, когато бях с ръце пълни и той излезе от входа в същия момент. Нищо повече. Но Гергана беше изтъкала от тия два случая цяла митология.
Аз работех. Сутрин ставах в шест, прибирах се кога когато. Не участвах в живота на входа – не от арогантност, а от липса на енергия. Нямах романтична история с Красимир. Нямах тайни. Бях просто уморена жена, която се прибира вкъщи.
Но Гергана имаше нужда от история. И реши, че аз ще й я дам.
На един етап репликите пред входа станаха толкова редовни, че спрях да ги забелязвам. Минавах, чувах, качвах се. Имах по-важни неща. Фирмата, в която работех, преминаваше през голяма реструктуризация. Бях назначена за регионален директор три месеца по-рано – тихо, без фанфари, без да обявявам нищо в блока. Шефовете бяха в София, аз управлявах офиса в Добрич. Единайсет служители под мен.
Единайсет служители.
Единият от тях се казваше Красимир Стойков.
Разбрах го случайно – получих новите договори за преглед и видях адреса: блок 14, вход Б. Застанах пред листа и прочетох два пъти. После погледнах в прозореца.
Дълго мислих какво да правя с това.
Красимир явно не беше казал вкъщи кой е новият му директор. Може би не знаеше – беше в съвсем различен отдел, никога не ме беше виждал в офиса, аз бях встъпила в длъжност докато той беше в болничен. Или знаеше, и мълчеше. И двата варианта ме интересуваха по различни причини.
Реших да изчакам.
Следващата седмица беше обикновена. Гергана пред входа, коментар за моите обувки. После коментар за мъжа, когото видяла да ме изпраща до таксито – беше куриер, но тя реши друго. После коментар, споделен с Мариана достатъчно силно, за да го чуя от три стъпала: „Тия самотни жени… знаеш как е. Мъжете ги жали.“
Стиснах перилото.
Изкачих се. Влязох. Изядох вечерята. Спах.
На сутринта влязох в офиса, извиках Красимир и го уведомих, че от следващия месец отделът му минава под директна моя отговорност и заплатите се преразглеждат. Той ме гледаше с изражение, което не можах веднага да разчета – объркване, срам, и нещо като ужас.
– Г-жо Ина – каза той бавно. – Вие… живеете на втория етаж, блок 14?
– Живея – отговорих аз.
Дълга пауза.
– Жена ми не знае.
– Знам – казах. – Ще й кажеш ти. И ще й кажеш скоро.
Не знам какво точно стана онзи следобед у тях. Чух само – стените в панелките не прощават – висок глас на Гергана, после тишина, после плач. После отново глас, по-тих, съкрушен.
На следващата сутрин, когато слизах за работа, Гергана ме чакаше пред входа. Без кафе в ръка. Без Цвети, без Мариана. Сама, в домашните си дрехи, с лице, от което грима беше изтрит набързо и зле.
– Ина – каза тя. Не „мацка“. Не с присмех. Само Ина.
Спрях. Изчаках.
– Исках да се извиня – каза тя. Бавно, сякаш дъвчеше думите и те й горяха. – Говорих зле за теб. Пред хора. Без причина. Беше… беше грозно от моя страна.
Не казах нищо.
– Мартин те харесва – продължи тя, и гласът й за малко се счупи. – Казва, че си добра жена. Аз… не знам защо исках да вярвам в нещо различно.
Гледах я. Жената, която три години беше правила влизането ми в собствения ми вход да се чувства като изпитание. Виждах я такава, каквато беше под грима и острите думи – уплашена. Наранена от живота по начини, за които аз, вероятно, нямах представа. Жена, на която завистта беше станала навик и сега стоеше гола пред него.
Нямах желание да я унижавам повече.
Но нямах и желание да го направя лесно.
– Чувам те – казах накрая. – Ще мислим за Красимировата позиция на база резултатите му. Това е всичко, което мога да кажа за момента.
Тя кимна. Сълзи или не, не видях – обърнах се и тръгнах.
Красимир запази работата си. Беше добър служител – педантичен, отговорен, точен. Нямаше причина да го уволнявам. Получи и повишение шест месеца по-късно, защото го заслужи с конкретни резултати.
Гергана спря с репликите пред входа. Не станахме приятелки – не бях търсила приятелство. Но когато се срещнехме на стълбището, тя сваляше поглед и казваше тихо „добър ден“. Веднъж ми остави пред вратата буркан домашно сладко, без бележка. Не го върнах.
Мариана и Цвети от известно време сменяха тема, когато Гергана опитваше да ги въвлече в разговор за мен. Думата се беше разпространила по входа по начин, по който само думите в панелките умеят – тихо, бързо, без обратно.
Крушката на третия етаж беше сменена. Не знам от кого.
Аз продължих да се прибирам вкъщи в единайсет. Да вдигам торбите сама. Да мълча.
Но мълчанието вече тежеше другояче.
