Минута по-рано генералният директор беше станал от мястото си, вдигнал чашата и казал: „Тази вечер искам да вдигна тост за човека, благодарение на когото преминахме през най-трудната година. За Анна.“
Ресторантът беше голям, с тежки бордо завеси и кристални полилеи. Компанията беше наела целия горен етаж — петдесет души, дълги маси с бели покривки, приглушена музика. Стоян Петров, генералният директор, стоеше с чаша в ръка и говореше за мен. За проектите, за договорите, за резултатите. Всички ръкопляскаха.
А Пламен, съпругът ми, седеше до мен и мълчеше. Устните му бяха побелели от стискане. Жилата на слепоочието му пулсираше. Познавах тази маска. Виждала съм я стотици пъти — когато ме поправяше пред приятелите си, когато коментираше теглото ми на семейни вечери, когато казваше на майка си по телефона: „Анна пак не е сготвила нищо свестно.“
От няколко месеца той имаше сериозни проблеми на работа — провалени договори, конфликт с партньор, разговори за съд. Но вместо да се смири, ставаше все по-злъчен. Колкото повече растях аз, толкова по-задушаващ ставаше той.
Протегнах ръка към чашата си. И точно тогава столът се дръпна назад.
Скърцането на краката по паркета проряза залата. Под коленете ми се отвори празнота. Паднах тежко на една страна, лакътят ми се удари в ръба на масата. Вилицата се плъзна от чинията и остави мазно петно от сос върху светлата ми рокля. Чашата се залюля, няколко капки вино се разляха по покривката.
Тишина. Петдесет души замръзнаха.
Пламен стоеше над мен с ръце в джобовете.
— Май си прекалила с шампанското — каза той. — Нали ти казвах, че не ти понася. Иди се оправи. А шефът ти напразно те хвали — сега всички видяха каква си.
Генералният директор Стоян се прокашля и отмести поглед. Колегите ми се престориха, че са погълнати от храната си. Само един млад сервитьор тръгна да помогне, но щом срещна погледа на Пламен, спря и се зае да оправя салфетки.
Изправих се сама. Дланта ми пареше от ожулването.
Не му отговорих. Седнах на най-близкия стол и бавно взех салфетка. Отвътре не чувствах нито срам, нито гняв. Чувствах нещо по-странно — яснота. Тиха, хладна, абсолютна яснота.
Погледнах часовника си. 20:03.
Знаех нещо, което Пламен не знаеше. Преди две седмици, докато той спеше, видях съобщенията на телефона му — паническите разговори с адвоката, думите „наказателно производство“, „фиктивни фактури“, „призовка“. Не му казах нищо. Нито тогава, нито после.
Просто чаках.
Само единадесет минути по-късно телефонът му иззвъня. Той погледна екрана — и нещо в лицето му се промени. Бавно, като сянка, която пълзи по стена. Вдигна, каза „Да, слушам“ — и гласът му, допреди секунди твърд и надменен, се счупи.
Залата отново замлъкна. Но този път всички гледаха него.
Аз само седях спокойно и бършех петното от роклята си. Решението, което бях взела преди две седмици, вече беше в действие — и нямаше връщане назад.
— Какво?… — гласът на Пламен идваше на пресекулки. — Каква полиция?… Почакайте… сигурно има грешка…
Залата слушаше. Тишината беше толкова плътна, че всяка негова дума достигаше до най-далечния край на масата.
— Това е недоразумение… нищо не съм подписвал… това е работа на счетоводството…
Генералният директор Стоян бавно обърна глава.
— Пламен, всичко наред ли е?
Пламен свали телефона. Лицето му беше пепелявосиво. Пръстите трепереха толкова силно, че телефонът почти се изплъзна.
— Това… е полицията — каза дрезгаво. — Казаха, че срещу мен е образувано наказателно производство. Заради договори от фирмата.
Тишина. Но различна от преди.
Преди петнадесет минути хората мълчаха от неловкост — заради мен, заради падането, заради петното по роклята. Сега мълчаха от нещо друго. От онова мълчание, което хората запазват, когато виждат как някой се срива — не от стол, а от пиедестала, на който сам се е качил.
Колежката ми Даниела бавно се усмихна, без да крие. Ивайло от маркетинга отпи от чашата си и се облегна назад с нескрито задоволство.
— Може би трябва да си тръгнем — каза Пламен и ме погледна.
— Ти тръгвай — отвърнах тихо. — Аз си имам вечеря.
Видях как нещо в очите му се пропука. За първи път от девет години видях в тях нещо ново. Не гняв. Не снизхождение. Страх.
— Анна… Ще ми трябва адвокат. Ти имаш познати…
— Имам — кимнах. — Но не за теб.
Пламен стоеше в средата на залата — със спуснати ръце, с трепереща долна устна, с угаснал телефон. Петдесет души го гледаха. Същите петдесет души, пред които преди минути ми беше казал „Срам ме е от теб.“
Стоян стана от мястото си.
— Може би е добре да уредите нещата си, господине — каза учтиво, но с хладна категоричност. — Анна, ако обичате, заповядайте на моята маса. Искам да обсъдим новия проект.
Станах. Изгладих роклята с длан — петното от соса вече почти не личеше.
Минах покрай Пламен, без да го погледна.
Седнах на новото си място. Сервитьорът ми поднесе чиста чаша.
Отпих.
Два месеца по-късно Пламен беше с повдигнато обвинение и забрана да напуска страната. Фирмата му не съществуваше. Свекърва ми Цветанка, която девет години ме гледаше отвисоко, сега звънеше по три пъти на ден — да ме моли да не подавам молба за развод.
Подадох молбата на следващата сутрин.
