— Моля ви, чичо… помогнете… мама спи и не се събужда.
Мартин стоеше на три метра от изхода за качване. До излитането — осем минути. До интервюто в София, за което се беше подготвял четири месеца — три часа.
Обърна се.
Пред него стоеше момиченце на около шест години — розова тениска, дънков сукман, коса разрошена от тичане. Дишаше тежко. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя не плачеше на глас. Само стоеше и го гледаше с онзи поглед, с който децата гледат, когато вече не знаят към кого друг да се обърнат.
Мартин погледна часовника. После момичето. После часовника.
— Хайде, покажи ми — каза.
Тичаха през терминала на летище Пловдив. Момичето го доведе до пейка до прозореца. На нея лежеше жена на около трийсет години — бледа, неподвижна, с разсипана чанта до краката.
Мартин се наведе. Провери пулса. Слаб, но равен. Провери зениците. Жената беше изгубила съзнание, но дишаше.
— Жива е — каза тихо на момичето. — Всичко ще е наред. Как се казваш?
— Ева.
— Аз съм Мартин, Ева. Ще остана с вас.
Набра 112 и поиска медицинска помощ. Докато чакаха, намокри кърпа от бутилката си с вода и леко поиздроса лицето на жената. Ева седна до него и стисна ръката му — не пусна я нито за секунда.
Медицинският екип пристигна след четири минути.
Когато носилката изчезна зад вратата на медицинския пункт, Мартин погледна таблото.
Полетът беше излетял.
Седна на пейката — същата, от която преди малко бяха вдигнали жената. Телефонът му вибрира. Съобщение от хазяя: „До три дни — наем или освобождаване на апартамента.“
Последните му пари бяха в билета, който вече не важеше.
Затвори телефона и остана да гледа в пода.
После телефонът вибрира отново.
Отвори съобщението. Прочете го. Прочете го втори път.
„Г-н Мартин, интервюто се премества за утре, 10:00 ч. Директорът г-н Иванов беше извикан спешно — дъщеря му е приета в болница.“
Мартин стоеше неподвижно с телефона в ръка.
После бавно вдигна очи.
Купи нов билет с последните пари в картата. Не знаеше как ще плати наема. Не знаеше много неща.
Но знаеше, че ще отиде.
На следващата сутрин влезе в сградата на компанията в София — модерна, стъклена, с приемна, в която всичко беше изчистено и студено. Рецепционистката го изгледа по костюма, закупен от комисионна, и се усмихна с онзи профилен израз, запазен за хората, за които тя предварително е решила какво са.
Почака двайсет минути.
После вратата на кабинета се отвори.
Зад голямото бюро седеше мъж на около шейсет — Георги Иванов, основател и директор на компанията. Но до него, на стол малко настрани, седеше и жена.
Мартин я позна преди тя да вдигне очи.
Тя го позна в същия момент.
— Татко — каза тихо тя. — Това е той. Човекът от летището.
В кабинета настъпи тишина.
Георги Иванов се изправи бавно. Погледна Мартин по начина, по който хора на неговата възраст гледат, когато наистина искат да видят нещо.
— Значи вие сте — каза той.
— Просто бях наблизо — отвърна Мартин. — Направих каквото трябваше.
Жената поклати глава.
— Ева не пускаше ръката ви. Разказа ми после. Казала ми е „чичото остана“. — Пауза. — Не ви знам името дори.
— Мартин Стоянов.
Директорът пристъпи напред и му подаде ръка.
— Господин Стоянов, интервюто можем да го проведем. Но честно казано — характерът на човек е по-важен от автобиографията. А аз вече знам достатъчно.
Мартин излезе от сградата два часа по-късно с подписан договор и начална дата след две седмици.
Седна на пейка пред сградата и дълго не ставаше. Не от умора — просто имаше нужда от тишина.
После се обади на хазяя и поиска три дни отсрочка.
— Ще платя в петък — каза. — Имам работа.
Три месеца по-късно Ева изпрати с майка си рисунка в пощата — момче на летище, до него малко момиченце, и надпис с детски почерк: „Чичото, който остана.“
Мартин я закачи на хладилника.
