– Дядка, вади каквото имаш по джобовете, че ще ти бутнем старата барака в дерето! – изсмя се момчето със скъпото кожено яке.
Димитър стоеше на банкета на тесния път край Искърското дефиле и гледаше как огромният черен джип ръмжи застрашително на сантиметри от старата му, но безупречно поддържана Лада Нива. Студеният ноемврийски вятър развяваше яката на избелялото му вълнено палто. Трима добре охранени, татуирани младежи с лениви усмивки току-що го бяха притиснали до мантинелата.
Вместо да се уплаши или да започне да се обяснява, възрастният мъж не каза нищо. Той знаеше, че в такива моменти всяка излишна дума е израз на слабост. Бръкна бавно във вътрешния джоб на палтото си. Извади тънкия хартиен плик с хиляда и двеста лева – цялата му пенсия и спестяванията от последните месеци, които току-що бе изтеглил от пощата в града, за да плати дървата за зимата.
Спокойно преброи банкнотите пред очите им и мълчаливо ги подаде през отворения прозорец. Момчетата се спогледаха за миг, леко изненадани от липсата на съпротива, след което избухнаха в подигравателен смях. Прибраха парите, изфорсираха мощния двигател и отпрашиха нагоре по завоите, оставяйки след себе си само облак прах и мирис на изгорели гуми.
Възрастният мъж остана още няколко минути неподвижен на хладния вятър. Погледът му проследи черния силует до последно. След това бръкна в десния си джоб, извади огризка от молив и стара кутийка от кибрит. С твърда, непотрепваща ръка записа номера на колата им. Всяка цифра. Всяка буква.
Димитър се качи обратно в старата си Нива, запали двигателя и потегли бавно към селото. Къщата му се намираше на стръмен хълм в края на махалата. Беше скромна, измазана в бяло постройка, но вътре цареше спартански ред. Върху масичката в хола стояха няколко стари снимки в дървени рамки. На една от тях мъжът, когото днес бяха нарекли „дядка“, стоеше в парадна униформа, обграден от висши офицери от криминална полиция. Димитър Стоянов не беше просто пенсионер от планината. Беше човекът, ръководил отдела за тежки престъпления в София-област в най-мрачните години на Прехода. Човекът, пратил зад решетките десетки местни дерибеи.
Той си направи силен черен чай, седна на дървения стол и взе стария си телефон с копчета. Набра номер, който знаеше наизуст.
– Здравей, Стефане – гласът му беше равен и спокоен. – Трябва ми една проверка. Черна G-класа. СВ 88…
От другата страна се чу задъхан глас. Стефан някога беше най-младият инспектор в отдела на Димитър, а днес заемаше един от най-високите постове в Икономическа полиция.
– Шефе… това е колата на Боби. Синът на Илия Балев. Оня строителния бос, дето печели всички обществени поръчки за пътищата тук.
Мускулите на челюстта на Димитър леко се свиха, но лицето му остана каменно.
– Илия Балев, казваш. Значи е време да отворим онези папки, които ти оставих в касата преди десет години, Стефане. Вижте му фирмите. Документите за износа на дървесина. Всичко.
В същия този момент, на четиридесет километра оттам, Боби и приятелите му седяха в най-скъпото сепаре на популярен клуб. Масата преливаше от маркови бутилки и енергийни напитки. Боби размахваше парите на Димитър и разказваше през смях на сервитьорките как „някакъв заспал старец“ сам им платил сметката за вечерта, само защото леко го затиснали на пътя. Смяташе се за недосегаем. Парите на баща му винаги бяха купували мълчанието на полицията и институциите.
Само че институциите бяха едно, а мрежата на бай Димитър – съвсем друго. За хората в системата старият следовател беше институция сам по себе си.
Ударът дойде четири дни по-късно, в шест сутринта.
Балев-старши беше събуден от звука на разбиваща се врата. В двора на луксозното му имение гъмжеше от специализирани части. Същото се случваше в счетоводните кантори на трите му основни фирми и в базите му за дърводобив. Иззети компютри, блокирани банкови сметки, запечатани складове.
Илия Балев трескаво въртеше телефони на своите „покровители“ в София. Никой не вдигаше. Накрая един бивш депутат благоволи да му върне обаждането, само за да му каже думите, които смразиха кръвта му:
– Свършен си, Илия. Всички се дърпат от теб. Синчето ти е спряло грешния човек на пътя. Бай Димитър.
Балев изпусна телефона. Знаеше отлично кой е Димитър Стоянов. Знаеше и какво се беше случило с всеки, който се беше опитал да го купи или заплаши навремето.
След по-малко от час Илия нахлу в апартамента на сина си. Боби спеше непробудно след поредната тежка вечер. Баща му го сграбчи за яката на марковата тениска, извлече го от леглото и му удари такъв шамар, че момчето се строполи на пода.
– Ставай и се обличай! – изкрещя бащата, целият треперещ от ярост и страх. – Заради твоите комплекси току-що загубихме всичко!
Късният следобед същата черна кола пълзеше бавно нагоре по разбития селски път. Спря пред скромната бяла къща. Илия Балев излезе пръв. Изглеждаше остарял с десет години само за ден. Зад него вървеше Боби – блед, прегърбен, със забит в земята поглед.
Влязоха в двора. Димитър цепеше дърва до старата плевня. Дори не вдигна глава при звука от стъпките им. Вдигна тежката брадва, замахна плавно и разцепи дебелия пън на две перфектни половини.
– Бай Димитър… – започна плахо бащата, мачкайки скъпата си шапка в ръце. Приближи се и сложи дебел хартиен плик върху дръвника. – Прости на глупака. Млад е, не е знаел какво прави. Тук има десет пъти по хиляда и двеста лева. Моля те, спри проверките. Складовете ми са затворени.
Димитър заби брадвата в дървото. Избърса ръцете си в стария работен панталон и погледна към двамата. Погледът му беше студен като планинска река.
– Не ми трябват твоите пари, Илия. Аз моите си ги изкарвам честно. Трябват ми парите на това момче. – Той посочи към Боби. – Само че не тези от твоя джоб.
Въздухът в двора натежа.
– Искам той да ги изработи. Лично – продължи възрастният мъж. – Виждаш ли тези дърва? Трябва да се нацепят и приберат. Утре сутрин в осем го искам тук. Без колата. Ще дойде с автобуса от града. Като приключи с дървата, ще изчисти селските гробища от тръните, защото кметството няма пари за работници. Ще работи, докато не изкара хиляда и двеста лева надница. А този джип ще го продадеш и парите ще внесеш като дарение за дома за сираци в съседната община. Едва тогава ще се обадя на Стефан да погледне отново папките ви.
Боби понечи да възрази, отвратен от мисълта да хване брадва в ръцете си, но баща му го прекъсна с рязко движение.
– Ще го направи – изхриптя Балев. – Ще направи всичко, което кажеш.
На следващата сутрин местните жители наблюдаваха невярващо как момчето със скъпите слънчеви очила, което доскоро се мислеше за господар на пътя, стои в калта пред къщата на бай Димитър. Ръцете му, свикнали само да държат волана на луксозни коли и чаши с уиски, скоро се покриха с мазоли и рани. Наложи се да свали дизайнерското си яке, защото пот се стичаше по челото му, докато цепеше дърва пред очите на минаващите съседи.
Димитър седеше на пейката под асмата и пиеше чая си. Не изпитваше триумф. Просто знаеше, че единственият начин да научиш някого на стойността на парите и човешкото достойнство, е да го накараш да ги изработи с пот и болка. Защото в живота никой не е недосегаем, а кармата понякога идва под формата на възрастен мъж с огризка от молив в ръката.
