Аз се омъжих за мъж, когото не обичах, и досега не съм го заобичала. Имаме две деца. Съпругът ми е добър човек, обича ме, грижи се за мен. Но аз не изпитвам към него нито любов, нито страст.
Като бях млада, искрено обичах едно момче. Бях в последния си курс в университета. Планирахме да се оженим, но един ден той просто изчезна. Не вдигаше телефона си, познатите ни също не знаеха къде е. Все едно беше потънал в земята.
След като изчезна…
След като изчезна, дълго не можех да се съвзема. Всеки ден чаках обаждане, всяка вечер заспивах с надеждата, че на сутринта ще се появи вратата ми. Минаха седмици, после месеци, а след година вече трябваше да приема, че го няма. Не знаех дали е жив, дали е избрал да ме напусне или просто му се е случило нещо лошо.
Родителите ми настояваха да продължа напред. Казваха, че съм млада, че не бива да пропилявам живота си в чакане на човек, който може би никога няма да се върне. Позволих на времето да ме завлече като бурна река – завърших университета, започнах работа, срещнах съпруга си. Той беше добър, внимателен, а аз бях уморена от самотата. Омъжих се за него с мисълта, че може би любовта ще дойде по-късно.
Но годините минаваха, децата растяха, а аз така и не успях да заобичам мъжа си. В очите му виждах преданост, но в сърцето си усещах празнота. А споменът за първата ми любов така и не избледня.
Един ден, докато вървях по улицата, забелязах позната фигура. Сърцето ми прескочи удар. Това беше той. Поостарял, с уморени очи, но все същият. Стоеше на няколко метра от мен, а когато срещна погледа ми, сякаш времето замръзна.
Какво да направя? Да го заговоря ли? Да попитам защо изчезна? Или просто да продължа напред, сякаш нищо не е било?
