Застана срещу мен в коридора, още с обувките, с онзи самодоволен вид на човек, който чака да му ръкопляскат за жеста.
Беше дъждовна ноемврийска вечер, лампата над огледалото хвърляше жълтеникава светлина върху мокрото му сако, а аз още стисках кърпата, с която бях забърсала последно масата.
Зад него по стълбището се чуваше как съседът от третия етаж мъкне торби, миришеше на готвено от няколко кухни, целият вход беше жив, а моят „джентълмен“ държеше в ръка тъжното пакетче чай, прегънато в края като след месеци престой в шкаф.
– Това е любимият ми – каза гордо и ми подаде пакета. – Немски, много качествен. Няма нужда да купуваш други неща, аз си идвам подготвен.
Погледнах го, после погледнах чая.
Отстрани изглеждахме като сцена от евтина комедия: аз – в елегантна рокля, с лек грим, косата ми още ухаеше на шампоан, а в кухнята ме чакаха печено телешко със сини сливи, няколко вида сирена и бутилка хубаво вино.
Той – смачкан на ръкавите костюм, едната обувка леко поразлепена отпред, и в ръка… половин пакет евтин чай, от който вече липсваха няколко пакетчета.
– Отворен е – изпуснах аз, преди да успея да се спра.
– Е, аз да го пробвам първо, нали – ухили се. – Да не ти донеса нещо, което не става. Аз съм човек от старата школа, Нина. Не ходя на гости с празни ръце!
В този момент в мен нещо превключи.
Точно същата реплика беше казал преди да дойде: как „мъжът трябва да ухажва красиво“ и как „не понася хора без възпитание“.
Сега стоеше в коридора ми, стискайки започнат пакет чай като медал за рицарство, и очакваше да се възхитя.
Поканих го вътре, без да кажа нищо повече.
Свалих внимателно чантата му от рамото, закачих палтото, а той междувременно огледа апартамента ми с поглед на одитор, който проверява чужд отчет.
– Охо, уютно си се устроила – изкоментира. – Много добре. Само диванът е малко старичък, ама… за сам човек става.
„За сам човек.“
Думите увиснаха във въздуха.
Моят „сам човек“ беше прекарал целия ден да готви, да чисти, да подрежда.
Моят „сам човек“ си беше купил кристални чаши преди години от една заплата бонус, докато отглеждах сама дъщеря си.
А „джентълменът“ беше дошъл с отворен пакет чай и мнение за дивана.
Влязохме в хола, масата беше подредена – чиниите, виното, салатата, ароматите…
Валери подсвирна тихо.
– Леле, ти си се престарала! – каза. – Аз мислех нещо по-скромно, ама явно обичаш да си угаждаш.
Не отвърнах.
Налях вино в чашите, поднесох салатата.
Той седна, разкопча горното копче на ризата и започна да ми разказва за някакъв свой колега, чиято жена „се била разглезила“, защото искала мъжът да участва повече в домакинството.
– Жените днес сте много взискателни – поклати глава той. – Искате самостоятелност, кариера, равенство, ама някой да ви носи цветя, да плаща сметки, да готви вкусно… Няма как всичко да е за вас.
Слушах го и усещах как в мен се надига онова старо, добре познато чувство – смес от умора и ясна трезвост.
Някога, преди години, щях да се засмея, да замълча, да му потупам егото, за да не развалям вечерта.
Сега просто го наблюдавах.
Ядеше с апетит.
Сложи си втора порция, после трета.
Питаше за рецептата, хвалеше вкуса, въздишаше тежко, че „такава кухня малко жени умеели вече“.
Само веднъж бегло попита колко струвал телешкият стек, но го каза с тон на човек, който проверява дали не е „излишно разточително“.
Някъде към втората чаша вино извади телефонa си и започна да ми показва снимки – колата му, служебното им празненство, един хотел на морето.
– Обичам хубав живот – заяви. – Но не харча пари на вятъра. Знаеш ли, много жени ме използват. Като видят, че съм стабилен, веднага очакват подаръци, почивки, ресторанти… А аз търся скромна жена. Като теб. Няма смисъл да се хвърлят толкова пари, важно е да сме заедно.
Погледът ми падна върху пакета чай, който бях оставила до кафе-машината.
Половин, смачкан, с накъсано фолио.
Сякаш някой беше метнал остатъка, „че да не се хвърля“.
Вдигнах глава и го погледнах право в очите.
– Валери – започнах тихо, – помниш ли какво ми каза на първата ни среща?
– Какво по-точно? – усмихна се, вече леко подпийнал.
– „Аз съм човек от старата школа. Мъжът трябва да ухажва красиво.“ – повторих. – И че „никога не ходиш на гости с празни ръце“.
Той се засмя.
– Е, нали не дойдох с празни ръце – посочи към кухнята. – Чай ти донесох. Немски. Качествен.
Точно тогава станах от стола.
Отидох в кухнята, взех пакета чай, върнах се и го сложих внимателно пред него на масата.
– Виж, Валери – казах спокойно. – Аз не съм жена, която чака мъж да я издържа. Работя цял живот, отгледала съм си детето сама, оправям се с всичко. Не ми трябва някой да плаща сметките ми.
Той кимаше, сякаш съм му изнасяла лекция, която вече знае.
– Но – продължих тихо – ако ще ми говориш за старо възпитание и „красиво ухажване“, поне не идвай в дома ми с остатък от чай, който си доял от собствения си шкаф.
Усмивката му замръзна.
– Какво имаш предвид? – гласът му стана рязък.
– Имам предвид – казах, – че уважението не е в цената на подаръка, а в отношението. Ако беше купил два по-евтини шоколада, щях да се зарадвам. Ако беше взел хляб и салата и беше казал „да не идва всичко от теб“, щях да го оценя.
Погледът му се присви.
– Ти сега… заради това ли ще ми правиш драма? Заради един чай? – изплю думите. – Много сте неблагодарни, честно. Сготвила си, хубаво, благодарен съм. Ама сега и подаръците ще ми броиш?
Усетих как в гърдите ми се надига смях, но не беше весел.
Беше онзи смях, който идва, когато вече нищо не може да те изненада.
– Не, Валери – отвърнах. – Не ти броя подаръците. Гледам какво говорят за теб.
Посочих пакета.
– Това тук ми казва, че ти търсиш жена, която да се старае за теб, докато ти се правиш на „старо възпитан“. Че си свикнал някой да дава, а ти да се чувстваш велик, защото си донесъл остатъка от това, което не си доизпил.
Той рязко бутна стола назад.
– Значи съм се объркал за теб – каза. – Мислех те за скромна. А ти си… материалистка. Нищо, здраве да е. И други жени има.
Наведе се да вземе сакото си от закачалката.
Аз станах, взех пакета чай от масата и го сложих в ръката му.
– Вземи си го – казах. – Може да ти потрябва за следващата „скромна жена“.
За миг очите му пламнаха, сякаш искаше да каже нещо грубо, да ме забоде с някоя от онези мъжки обиди за „останали сами“ жени.
Но после само стисна устни, отвори вратата и излезе, тръшкайки я по-силно, отколкото беше нужно.
Коридорът изведнъж опустя.
От съседния апартамент се чу телевизор, някой се разсмя.
Аз се върнах в хола, свалих роклята и я преметнах върху стола.
Седнах сама пред подредената маса.
Виното, месото, свещите – всичко беше още там.
Отворих прозореца леко, за да влезе прохладният ноемврийски въздух.
След няколко минути сипах още една чаша вино.
Взех си порция от телешкото, което аз бях платила и приготвила, и си пуснах любимия си филм.
Някъде между второто и третото парче месо ми просветна колко символичен е този глупав чай.
Години наред бях приемала „остатъци“ – от време, от внимание, от уважение.
Мъже, които идват с празни ръце, но с пълно самочувствие.
Роднини, които искат услуга след услуга, а за тях аз съм „сам човек с старичък диван“.
Тази вечер за пръв път ми беше абсолютно спокойно, че съм сама.
Не самотна – сама по избор.
На другия ден Валери ми написа съобщение:
„Извинявай, ако съм те обидил, но мисля, че нямаме общи ценности. Успех.“
Прочетох го и само отговорих: „Прав си. Нямаме.“
После го блокирах.
Същата вечер, докато прибирах масата, видях по рафта в шкафа си един стар, но неотворен комплект чаши за чай, които мъкнех от квартира на квартира.
Извадих ги, измих ги и ги подредих до кафе-машината.
И си обещах, че следващият мъж, който ще седне срещу мен на тази маса, няма да идва нито с отворен пакет чай, нито с отворени претенции.
Ще идва с нещо много по-скъпо – уважение.
Всичко друго, ако трябва, ще си купя сама. 
