Когато ме изписаха, в сряда следобед, излязох от болницата с една найлонова торба, епикриза и чувството, че се прибирам в чужд живот.
Майка ми ме чакаше пред входа, обутa в най-добрите си обувки „да не се излагаме пред докторите“. Прибрахме се в панелката, тя сервира супа, все едно всичко е нормално. Телефонът ми мълчеше. Виктор знаеше датата на изписването – сам беше писал: „Кажи ми кога, да дойда да те взема, мишле.“ Не дойде.
Вечерта, в осем без пет, телефонът най-после звънна.
– Галчонок, пуснаха ли те? – гласът му весел, бодър, сякаш ми звъни от морето. – Страхотно! Айде в събота ще мина, ще поседим, ще ти донеса нещо вкусно.
Погледнах ръката си – на китката все още личаха следи от системите. На краката – подпухнали в домашни чорапи. На масата – три рецепти с антибиотици.
– В събота? – повторих.
– Е, да, сега съм много закъснял, клиенти, доставки… А и ти сигурно си уморена. По-добре да си починеш. В събота ще съм целият за теб.
„В събота ще съм целият за теб“ за мъж, който три седмици не намери половин час да дойде.
– Добре – казах. – В събота.
Тези два дни до събота ги прекарах в нещо като карантина на илюзиите. С всяка чаша чай се опитвах да си обясня: може би наистина е бил претоварен, може би не умее болници, може би се страхува от миризма на дезинфектант.
После се сещах за Толик – мъжа на Валентина от стаята. Как идваше с три автобуса, със скърцащо коляно, с букет в ръка и с онзи поглед, който казва: „Дори и да ми коства всичко, аз трябва да съм тук“. И аргументите ми се сриваха.
Майка ме наблюдаваше, без да говори. На втория ден не издържа:
– Той ще дойде ли?
– Каза, че ще – отвърнах.
– Едно време баща ти – изсумтя тя – нямах нужда да казва, че ще дойде. Ако не идваше, усещах. – Погледна ме право. – Тоя ако още трябва да ти обяснява „ще дойда“, значи не си му там, където трябва.
– Мамо, моля те… – измърморих.
– Нищо – махна с ръка. – Аз да си кажа. После да не кажеш, че само Валентина ти е говорила.
Събота, 17:00. Беше казал „към пет“. Масата – подредена: салата, малко сирене, бутилка вино, която той беше донесъл преди месец „за някой хубав повод“. Аз в домашна рокля, с пресни превръзки още по белега, но с червило – от глупост или от остатъчна надежда, не знам.
17:20 – нищо.
17:40 – съобщение: „Закъснявам малко, злато, клиентите ме убиват.“
18:30 – ново: „Само да приключа тук, ей сега тръгвам.“
Часът стана 19:15. От прозореца виждах паркинга пред блока. Не го видях.
В 19:30 взех телефона и написах:
„Не идвай.“
След тридесет секунди: „Как така, мишле? Какво става, защо?“
Усетих как нещо в мен се изправя. Не гняв – яснота.
„Защото три седмици можеше да не идваш в болницата. Значи и днес можеш да не идваш. Щом ти е възможно, използвай тази възможност.“
Той звънна веднага. Вдигнах.
– Гале, ти нормална ли си? Аз тичам насам-натам, да изкарам пари, да ти купя нещо, а ти ми правиш сцени…
– Виктор – прекъснах го. – В болницата направих операция, не лоботомия. – Гласът ми беше спокоен, първият истински спокоен от месеци. – Много ясно виждам кой къде е тичал и къде не.
– Ама аз ти звънях всеки ден! – възмути се. – Питах те как си! Какво искаш повече?
– Да дойдеш – казах. – Една събота, един час, един букет от пазара. Нещо, което Толик с трите автобуса успява, а ти – с колата, с майсторницата и с претенциите за „семейство“ – не.
В слушалката стана тихо.
– Не е честно – измънка накрая. – Знаеш колко работа имам. Не мога да оставя всичко и да тичам по болници. Аз не съм от тия „лигавите“.
– Значи за теб да дойдеш при мен, докато лежа с абокат, е „лигаво“ – повторих. – Добре. За мен да остана с мъж, за когото това е „лигаво“, също е невъзможно.
– Ей сега идвам, да се разберем като хора… – в гласа му вече имаше паника.
– Не идвай – повторих. – Не искам да те виждам, докато още мириша на болница. – Поех си въздух. – Когато човек три седмици е можел да не дойде, няма как за три минути да стане герой.
Затворих. Оставих телефона на масата, сякаш гори.
Майка ми, която уж „подреждаше шкафове“ в кухнята, влезе тихо в хола.
– Ами? – попита.
– Няма да идва – отвърнах. – И аз не искам да идва.
– Е, най-после – каза тя, без злорадство, по-скоро с облекчение. – Супата ще я ядем ние. – Погледна ме. – Ти да не мислиш, че на 48 не можеш да изриташ човек от живота си? Може. И още как.
Следващите дни Виктор ме засипа със съобщения.
„Мишле, не съм такъв, какъвто си мислиш.“
„Много тежко ми беше да те виждам в болница, имам травми от детството.“
„Клиентите… ако ги оставя, ще фалирам, как ще се виждаме после?“
„За мен ти си семейство.“
Отговорих му само веднъж:
„За семейството се намира време, когато е в болницата. За клиентите – след това.“
Той продължи да пише още седмица. После спря. Никога не дойде „да поговорим“. Никога не остави цветя на вратата. Не звънна на майка ми да попита жива ли съм. Просто постепенно премина в графата „човек, който някога ми е носил торта с надпис“.
Два месеца след това срещнах Валентина от стаята – в поликлиниката. Седеше на пейка, чакаше ред.
– О, Гале! – зарадва се. – Как е коремчето? – попита, макар операцията да беше другаде. – А твоят кавалер появи ли се?
– Не – усмихнах се. – И няма и да се появи.
– Отървала си се – заключи тя. – Здравето да не го види, любовта да не я види, пенсията да не я види – такива мъже само място заемат.
– Толик как е? – попитах.
– Пак идва с три автобуса – ухили се. – Казва: „докато мога да стигна до тебе, значи съм жив“. – Погледна ме строго. – Намери си ти един такъв. Дето не може да не дойде. Другото е загуба на време.
Да кажа, че не ме болеше – ще е лъжа. Болеше ме най-много не от това, че Виктор не е дошъл, а от това, че аз толкова лесно бях повярвала. Че на 48 още мислех, че мъж, който носи тортa с надпис „радвам се, че си се родила“ и сменя гарнитурата на крана, значи мъж, който ще стои до леглото ти в болницата.
Изкара ме през това психотерапевтът ми. Когато му разказах историята, той попита:
– Кое е по-важно за вас: какво мъжът казва за вас или какво прави за вас, когато ви няма?
– Когато ме няма? – не разбрах.
– Да – каза. – Три седмици ви е нямало от съвместния ви живот. Какво е направил през това време? Това е истинският му образ.
И беше прав. Защото любовта, както и болестта, се познава в отсъствие. Когато няма кой да готви, да се усмихва, да прави секс, да се смее на шегите ти. Когато остава само „трябва да отида“. И ако тогава човек не може да се вдигне – значи не ще.
Мина година. Не съм сама – имам дъщеря, майка, две приятелки, които ми донесоха чорапи в болницата, без да обясняват „работа, клиенти“. Имам и нов човек в живота си – няма да лъжа, още съм предпазлива. Но първото, което видях у него, не бяха подаръците, а това, че когато се разболях от грип, дойде с чанта лимони, аптека и мокри кърпи.
– Няма да те оставя да кихаш сама – каза. – Това е обида за грипния вирус.
Смея се, но гледам. Внимателно.
Понякога ми излиза снимката с Виктор от първата ни екскурзия – седим на една поляна, той държи фотоапарата, аз съм с якето, с което ме снимаха и за картата в болницата. Не трия снимката. Гледам я и си мисля: „ето го човека, който ми показа без крясъци и изневери къде свършва любовта – при входа на болницата“.
А на онази торта, която ми донесе за първия рожден ден, пишеше: „На Галя – от човек, който се радва, че тя се е родила“. Днес бих дописала отдолу: „…но не ще да се качи на третия етаж до стаята 315“.
Не го мразя. Благодарна съм му – по странен, крив начин. Защото с неговото отсъствие ми даде най-ясния урок, който жена може да получи на тази възраст:
Мъжът, който е „твоя семейство“, не е този, който ти ремонтира крана. Не е този, който пише красиви картички. Това е този, за когото е физически невъзможно да не дойде, когато миришеш на спирт и страх.
Всички останали са просто мъже, с които е било приятно… докато не се наложи да се появят.
