На 46 години, 8 месеца в сайт за запознанства, 12 срещи – ако ми бяха казали предварително през какъв цирк ще мина, щях да си изключа Wi‑Fi и да си завия главата с одеялото. А после нямаше да срещна човека, с когото най-сетне дишам нормално.
Казвам се Лена. Разведена съм от две години. Синът ми замина да учи във Варна, вкъщи останаха аз и старият телевизор. Работя като администратор в стоматология – усмихнати пациенти, усмихнати лекари, усмихната аз на рецепцията, а вечер, като се заключи вратата, усмивката пада заедно с обувките.
Онази вечер седях пред лаптопа и гледах профила си в приложението за запознанства. На снимката – аз на морето преди четири години: загоряла, по-слаба, с бяла шапка и коктейл в ръка. Отзад – Настя, най-добрата ми приятелка.
– Ленче, това е измама. – каза тя. – Ти вече не изглеждаш така.
– Но съм красива! – възразих. – Нали трябва първо да се закачат?
– За снимката ще се закачат. – отвърна. – После ще видят, че е друга жена, и ще избягат.
Затворих лаптопа, опрях чело в капака.
– Настя, на 46 съм. Имам корем, кредит и разширени вени. За кого ще съм интересна „както съм“?
– За този, който търси теб, а не фон за селфи. – сви рамене тя. – Ама ти решаваш.
Реших. Оставих снимката от морето. В анкетата написах: „Ищу порядочного мужчину для создания семьи. Желательно со своим жильём и стабильным доходом.“ И натиснах „запази“.
Първият месец – циркова програма
Съобщенията заваляха. По пет–седем на ден. Илюзиите ми – също заваляха, но в обратна посока.
Първият кандидат написа:
„Привет, красавица. Поехали ко мне на чай, без лишних разговоров“.
Аз учтиво отказах. Той обясни, че „в нашем возрасте нечего тянуть“.
Вторият прати снимка на гол корем с плочки.
„Нравится?“ – попита.
Отговорих: „Поздравляю вашего тренера“. Повече не писа.
Третият бе фен на риболова. Профилът му – 48 снимки с риби, въдици и бирички. На една от снимките един сом беше по-красив от самия него. Той търсеше „жену, которая будет уважать мое хобби и не пилить“. Аз подозирах, че ще живея в гардероба, а леглото ще е за него и въдиците.
Бяха и „по-нормални“:
– женен, но „животът е сложен“;
– вдовец, който още на второто съобщение ме нарече „моя радост“;
– „духовно развит“, който обясни, че вярва в енергии, но живее с мама и „жената трябва да носи светлина в нашия дом“.
Аз чатех, подбирах, блокирах. И упорито не сменях онази снимка от морето.
Първите срещи – сблъсък с реалността
Първи на живо беше така нареченият „пресс“. На снимките – спортен, усмихнат. На живо – същият прес, но с поглед, който оглеждаше не очите ми, а ханша.
Седнахме в кафене. Той ме гледна, вдигна вежди едва забележимо.
– Ты… чуть… другая на фото. – изрече.
– На фото я в отпуске. – отговорих спокойно. – Четыре года назад.
– Надо бы обновить. Мужикам важно знать, что покупают. – ухили се.
След „покупают“ вече просто отброявах минутите до края на кафето.
Вторият се оказа „вечният студент“ – на 49, три висши, нито един стабилен доход. Разказваше за световни конспирации и как „жената трябва да вярва в мъжа си, дори когато той още не е решил какво иска да прави“. На сметката извади монети и прошепна:
– Можеш ли да поемеш ти, забравих да тегля пари? Ще ги върна.
Не ги върна. Не му писах повече.
Третият носеше букет и торта, усмихнат, галантен. През цялата вечер говореше за бившата си. Какво не е сготвила, как не е ценяла труда му, как „жените сега не умеят да бъдат благодарни“. На раздяла каза:
– Ты мне понравилась. Кажи честно, умееш ли да благодариш на мъжа си?
Аз благодарих на съдбата, че срещата свършва.
След петия неуспешен кандидат Настя каза:
– Може би проблемът е в… „морската богиня“?
– Да, да, пак аз виновна. – изсъсках. – Мъжете се държат като идиоти, защото им пращам снимка без корем.
Но вечерта, когато отидох да си измия грима, се погледнах в огледалото. Не бях морската богиня. Бях уморена жена с сенки под очите, но с жив поглед.
На шестата среща маската падна
Шестият мъж на екрана изглеждаше нормален: обикновен, в офис дрехи, без риби, без голи кореми. Пишеше грамотно, питаше за работа, за книги, дори за това какво ме прави щастлива. Реших да се видим.
Когато влязох в кафенето, видях как очите му мигнаха за момент – кратък шок. После се усмихна, стана и ме поздрави. Срещата мина прилично. Но вътре в мен беше като заседнала костица. По пътя към дома му написах:
„Слушай, ти ожидал другую женщину, да?“
Той не се направи на изненадан:
„На фото ты стройнее. Но в целом всё ок“.
„В целом всё ок.“ – цяло изречение, с което можеш да опишеш кола втора ръка, не човек.
Тази нощ отворих профила си, махнах морската снимка и качих нова – правена миналото лято, на двора на мама: аз в тениска, джинси, с леко коремче и усмивка. Настя, ако беше там, щеше да каже: „Ето това си ти“.
През следващите дни броят на съобщенията падна наполовина. Едни сигурно спряха, като видяха, че няма шапка и коктейл. Но няколко мъже написаха просто: „Здравей“ – без голи кореми и покани „у дома“.
Седмият до единайсетия – училище по самоуважение
Седмият беше женен. Имаше халка, която „забравил да свали“. Казах му, че може да си я сложи обратно и се прибрах.
Осмият откровено търсеше домакинство:
– Я могу помочь с кредитом. А ты будешь готовить, стирать, я терпеть не могу быт.
Този разговор ми спести поне час от живота – станах след десет минути.
Деветият се опита да ме „обучи“ как да се държа:
– Мужчине важно чувствовать себя лидером. Ты не должна спорить.
Припомних си бившия си съпруг, който също искаше да е лидер пред телевизора с бира.
Десетият беше мил, но тъжен – още живееше в миналото, говореше за починалата си жена в сегашно време. Аз не исках да съм нечия временна превръзка върху рана, която още кърви.
Единайсетият ми беше симпатичен, но между нас нямаше нищо. Видяхме се два пъти, говорихме за всичко и за нищо. Накрая просто си написахме: „Без химия“. И това беше честно, без драми.
И тогава, когато вече бях на ръба да деинсталирам приложението, се появи дванайсетият.
Дванайсетият – без филтри
Профилът му беше скучноват: мъж на 48, инженерен тип, без поза. Снимки – нормални, малко размазани, с риза, на някакъв мост, в кухня с котка. Биото: „Работя, живея сам, обичам да готвя, търся човек, с когото да ми е спокойно. Деца няма да искам, имам племенници.“
Написа ми:
„Здравей, Лена. Видях, че обичаш море. Аз пък обичам планина, но можем да се разберем.“
Разговорът потече леко. Без комплименти тип „богиня“, без въпроси за размера на дрехите ми. Писа ми за работата си, аз – за моята. Попита ме какво най-много мразя в отношенията. Отговорих: „Лъжа и усещането, че играя роля.“
Той написа: „Може ли да започнем без роли? Да се видим и да бъдем такива, каквито сме? Аз обещавам да не крия корема си, ако и ти не криеш своя.“
Засмях се на глас. Съгласих се.
Срещата беше в малко кафе до метрото. Отидох 5 минути по-рано. Виждах през витрината как влиза мъжът от снимките – същият, без филтри. Леко плешив, с невзрачна раница. Огледа се, видя ме, усмихна се и махна.
Първото, което каза, като седна:
– Радвам се, че си същата като на снимката. Честно, ужасно се притеснявах да не дойде някоя „морска богиня“, а после да се окаже съвсем друга.
Аз се изчервих и реших да му кажа истината. Разказах за старата снимка, за Настя, за преса и риби. Чаках да каже нещо осъдително.
Той само се засмя тихо:
– Нормално. Ние мъжете също не сме светци. И аз имам снимка от 2015‑та, на която изглеждам като герой от реклама за бира. Но не я сложих. Просто ми писна да живея в илюзии.
Този разговор ме разоръжи.
Първата среща мина без фойерверки, но с лекота. Говорихме за книги, за глупави рекламни слогани, за любимите ни несполуки. Плати сметката, без да преброява стотинките и без да ми държи сметка кой колко е изял. На раздяла каза:
– Аз бих те видял пак. Ако ти не искаш – кажи направо, ще го преживея.
И аз някак си повярвах, че ще го преживее – не звучеше като мъж, който ще ми пише по сто съобщения „защо мълчиш“.
Втората среща беше разходка в парка. Заваля. Аз псувам про себе си, той вади от раницата сгънат дъждобран:
– Винаги го нося. Аз съм инженер, мисля за рисковете.
Покри ни двамата, ходехме под един дъждобран и се смеехме като ученици.
На третата среща се случи нещо, което за мен беше по-важно от всички „комплименти“ досега. Когато седнах, блузата ми леко се вдигна и коремчето ми се подаде. По навик исках да го дръпна, да се напрегна. Той просто ми каза:
– Знаеш ли, толкова ми е писнало от жени, които не могат да дишат заради дрехите си. Седи удобно. Нали не се снимаме за корица.
И за първи път от много години се отпуснах на стол пред мъж, без да вдигам рамене и да прибирам корем.
Осем месеца по-късно
Не живеем заедно. Още. И това е мой избор. Имам си дом, той – негов. Срещаме се, готвим си, ходим понякога на море, понякога на планина, караме се за глупости като „кой изяде последния шоколад“.
Най-важното – не се правим на други. Знам колко пари взема, той знае колко килограма тежа. Знам, че понякога е инат и се затваря, когато е ядосан. Той знае, че като се уплаша, включвам сарказма.
Преди няколко седмици Настя ме попита:
– Е, този нормален ли е?
– Нормален. – усмихнах се. – Не е принц, няма яхта, има ипотека и две плешиви петна. Но като съм с него, не ми се налага да играя театър.
Тя кимна:
– Значи си стигнала до него не заради сайта, а защото най-сетне махна филтъра от себе си.
Може би е права.
Така че, ако се чудиш дали има смисъл от сайтовете за запознанства на 40+, 45+, 50+: има. Но само ако си готов да изтриеш морската богиня и да оставиш себе си. Чудаци и разочарования ще има. Може да са 11 подред.
Но дванайсетият понякога е човекът, който не бяга от истинската ти снимка – нито от истинския ти характер.
