Казвам се Галина, на 56 съм, бивш счетоводител в ЖЕКа. Цял живот съм свикнала да смятам – колони, остатъци, кредити, дебити. С мъжа ми Виктор живеем в обикновен блок, пенсията стига колкото да не мрем от глад и да си платим сметките. Единственото ни „богатство“ е това, че сме подредени: в шкафа има брашно, захар, сол, яйцата не свършват така внезапно, както на някои хора.
Когато Кристина се нанесе в апартамента срещу нас, ми се стори приятна. Около 35, разведена, работи в реклама, винаги с хубав парфюм и свеж маникюр.
Първото почукване беше през октомври.
– Галь, имаш ли малко сол? – стои на прага в копринен халат, усмихната, все едно идва да ми донесе подарък. – Щипка, буквално.
Дадох ѝ половин чаша. Тя обеща:
– Утре ще върна.
Утре не дойде.
После поиска чаша захар – „до утре“. После три яйца – „магазинът е още затворен“, при положение че беше осем сутринта, а магазинът на партера отваря в седем.
До ноември разбрах, че това не е „случайна липса на сол“, а бизнес-модел.
Тетрадката „Съседка Кристина – отчет“
Аз може да не работя вече, но професията си е в главата. В началото си мълчах. Виктор махваше с ръка:
– Остави я, дреболии са.
Дреболии, но по два–три пъти седмично: сол, захар, яйца, олио, лук, дрожди. И винаги:
– Ще върна, Галечка, обещавам!
През декември си купих тетрадка на квадрати. Отгоре написах: „Съседка Кристина – отчет“.
Започнах да записвам:
„3 декември – сол 200 г.“
„7 декември – яйца 4 бр.“
„12 декември – захар 300 г.“
До февруари вече имах 17 записвания. Изчислих по текущите цени – излизаха 2340 лв. „Дреболията“ стана количка в супера.
Кристина не беше върнала нито една торбичка, нито едно яйце. Само усмивки и „утре“.
Пролетта добави нови позиции: кафе „до утре“, макарони, ориз, дори една бутилка бира „за гости, знаеш как е, изненадали ни“.
По същото време по коридора започнаха да се мотаят куриери – носеха ѝ кутии с козметика, дрехи, нови маратонки.
Стоя аз с тетрадката, гледам редовете и си мисля: „Значи за суичър има, за половин килограм сол – няма.“
Сюрпризът
На третата година вече ми кипна. Не заради парите – макар че и те не падат от небето. За това, че ме взима за глупачка.
Реших, че следващия път няма да има просто „солица“.
Отворих тетрадката, направих обща сума, извадих средните цени за килограм захар, яйца, олио и т.н. Отделно написах на лист:
„Дълг към съседка Галина за предоставени продукти за периода …: 2340 лв.“
Залепих листа на хладилника, за да го виждам и да не омекна в последния момент.
Не чаках дълго.
Една събота в десет сутринта звънна познатото „дзън“.
Отварям. Кристина – пак в халат, коса на букли, нокти – розови, с блестяща лента. Усмивка до ушите.
– Галь, имаш ли яйчица? Три-четири, за палачинки. Гостенин ми е дошъл, а у нас свършили…
– Влизай. – казвам. – Имам.
Очите ѝ светнаха, подаде ми чинийката си, но аз не взех чинията, а извадих тетрадката. Седнах на масата и я поканих с жест да седне срещу мен.
– Какво е това? – усмивката леко ѝ потрепери.
– Бухгалтерия. – казвам спокойно. – Нашата с теб.
Отворих на първа страница, започнах да чета на глас: дата, какво е взела.
Кристина първо се смя:
– Гале, ти си невероятна! Водиш си записки за три яйца?
– Не за три. – казах. – За три години.
Прехвърлих страниците, показах ѝ сумата.
– Виж. По сегашните цени е толкова. Разбира се, не искам всичко до стотинка. Но поне една торба продукти можеш да донесеш, да изравним. Или да се разберем, че вече не взимаш „до утре“.
Тя побледня, после се изчерви.
– Ти сериозна ли си? – гласът ѝ пресекна. – Да ми искаш пари за някакви яйца и захар? Ние съседи ли сме, или какво?
– Именно защото сме съседи. – отговорих. – Ако беше дошла поне веднъж с торба и беше казала „Гале, благодаря ти, ето една сол, една захар, едни яйца“, нямаше да има тетрадка. Но ти три години ми казваш „ще върна“ и не връщаш. Това не е съседство, а абонамент за магазин.
– Нямах възможност! – опита да се оправдае. – Тежки времена, сама жена, кредити…
– Нямах възможност ти да плащам храната. – казах. – И аз съм пенсионерка, не спонсор.
Погледът ѝ се промени – от обиден на ядосан.
– Знаеш ли какво, Галина? Повече няма да ти звъня!
– Това е най-добрата новина за днес. – усмихнах се. – Ето ти листа с сумата, помисли си. Ако някой ден решиш да върнеш нещо – апартаментът е същият. Ако не – поне да знаеш колко струваше твоето „до утре“.
Изправи се, захлопна вратата така, че съседите сигурно подскочиха.
Какво стана после
Първите две седмици я виждах само как минава бързо по коридора, без да поздрави. Куриерите продължаваха да идват, но вместо да звъни при мен, започна да се спуска директно до магазина.
Виктор ме погледна малко укоризнено:
– Можеше ли по-меко?
– Можеше. – казах. – Само че тогава щяхме да си плащаме захарта до края на живота ѝ.
След месец на вратата ни се появи плик. Вътре – 100 лв. и малка бележка:
„За вашите записки. Кристина.“
Седнах на масата и се засмях.
– Е, поне е започнала да смята. – казах на Виктор. – От 2340 да върнеш 100 е скромно, но е нещо.
Парите ги похарчихме за общи продукти и за една торта – поканих съседите от етажа. Без Кристина, разбира се – тя така и не се показа.
Изводът
Някой ще каже: „Е, за какво са тия сцени за едни яйца?“.
За мен не бяха за яйцата. Бяха за уважението.
За това дали човек, който три години ти говори „утре ще върна“ и не връща, те смята за равна или за удобна складова база. За това дали имаш право на граница, дори когато става дума за лъжица сол.
Аз реших, че имам. И ми олекна.
Сега тетрадката „Съседка Кристина – отчет“ стои в шкафа. Не я изхвърлям – напомня ми, че ако не сложиш граница навреме, накрая ти се налага да правиш „ревизия“ на цялата си доброта.
А мога да ти кажа едно – по-добре таблетка сметка навреме, отколкото три години безлихвен кредит за чужди манджи.
