„– Вичо, няма да събираме шкафа съвсем на трезво, нали? – усмихна се Ирина и сложи пред мен вече налята чаша. – Ръцете ти може да почнат да треперят.“
Дотук уж нищо особено. Колежка моли колега за помощ – чиста работа. Тя ме спря още в петък на излизане от смяната, между съблекалнята и паркинга. Аз ровичках за ключовете, а тя, със същия онзи делови, спокоен тон, с който по радиостанцията казва „Кран номер три готов“, подхвърли:
– Вичо, ти си сръчен човек. Купих шкаф, инструкцията е като за ракета, не за мебели. Ще дойдеш ли утре да помогнеш? Грузачите само го качиха, а да го сглобят – „не сме длъжни“.
Ирина е кранистка от години. На 42, дребна, суха, събрана. В цеха е винаги с изправен гръб, син гащеризон и почти военна прическа, набрана под каската. Нито клюки разнася, нито флиртува. Разведена е, но това го знам повече от слуховете, отколкото от нея. Не сме от „дружките“, просто нормални колеги – поздрав, две думи за смената, нищо повече.
Аз съм на 45, женен, с едно дете студент в друг град и с вечния ремонт у дома. За мен „шкаф след работа“ е нещо нормално – сглобявал съм на брат ми, на шурея, на съседа.
– Добре, Ирина – казах. – В събота след смената ще мина.
Квартирата, която „мирише на план“
Тя живее на Садова, в една остаряла кооперация с високи тавани и асансьор, който стърже така, сякаш всеки момент ще се откачи. Към седем вечерта в събота паркирах, взех от багажника куфарчето с инструменти – метрото, винтоверт, нивелир – и се качих.
Още преди да натисна звънеца, усетих миризмата. Нещо леко, сладко, ванилено. Не миришеше на гювеч, нито на цигари – а на онези ароматни свещи, които жена ми си купува „за настроение“.
– Влез, отключено е! – провикна се тя отвътре, преди да съм докоснал звънеца.
Влязох в тесен коридор с един слаб плафон. От стаята вдясно идваше меко жълто сияние. Погледнах към нея – на перваза горяха две свещи, не някакви декоративни, а истински, със стичащ се восък. На масата – отворена бутилка червено вино и два подредени бокала.
Шкафът, заради който уж бях тук, лежеше прилежно опакован в три големи кашона до стената.
„Човекът просто си прави уют“ – казах си. Жената живее сама, разведена, може да иска да не се чувства все едно сме в склад. Опитах се да не обръщам внимание на свещите и виното, но усещането, че това е малко „повече от уют“, се заби в гърба ми като пирон.
Ирина без каска
– Само минутка, Вичо! – извика тя от вътрешната стая. – Окачвах прането.
Когато излезе, честно казано, ми трябваше секунда да свържа тази жена с нашата Ирина от крана. Косата ѝ беше пусната, леко оформена, падаше по раменете. Беше облечена в тясна светлосиня рокля, която подчертаваше всичко, което гащеризонът скриваше. Лек грим, обеци, гривна – нищо крещящо, но си личеше, че се е готвила.
– Е, майсторе – усмихна се тя, – с какво да започнем? С шкафа или с това да не ти се схващат ръцете?
Повдигна бутилката. Аз се закашлях, уж случайно.
– Ъъ, може първо да разгледаме инструкциите…
– Ще ги разгледаме – махна с ръка тя. – Няма да го строим до сутринта.
Налях си съвсем малко, колкото за „неудобство да не обидя домакинята“.
Седнахме на масата, уж да видим листовете с картинки. Инструкцията наистина беше дебела, но аз съм виждал и по-зле. Докато аз търсех първия елемент, Ирина говореше за работа – как я омръзнало все да е „жената с джойстика над главите им“, как вкъщи било тихо до болка.
– Поне шкафът ще ми пази дрехите – каза. – Празно ми е по стените.
Тънката граница
След трийсетина минути, в които той шкаф си лежеше недокоснат, а чашата ми се пълнеше „сам се налива“, започнах да усещам, че стоя на границата на нещо, което не съм готов да прекрача.
– Ирина, да го разопаковаме, а? – опитах да премина към действие. – Все пак за това съм дошъл.
Тя стана бавно, приближи се до кашоните, но вместо да дръпне тиксото, се облегна на единия и ме погледна:
– Витя, ти винаги ли си толкова сериозен?
– Как така? – направих се на ударен.
– В завода все си или с чертежи, или с онзи шегаджия Сашо. А вкъщи? Само шкафове ли сглобяваш?
Изсмя се леко, но погледът ѝ беше внимателен, изследващ.
– Женен съм, Ирина. – казах го спокойно, без да подчертавам. – Шкафове сглобявам и у дома.
– Знам, че си женен. – сви рамене тя. – И?
Тук вече в мен нещо се втвърди. Много лесно можеше да кажа: „И нищо, просто помагам.“ Но миризмата на ванилия, свещите, роклята, чашите… Всичко крещеше, че ако продължа да си играя на глупак, ще се окажа там, където после ще трябва да се оправдавам сам на себе си.
„Чувстваш ли се използван?“
Запретнах ръкави и най-накрая разопаковахме кашоните. Почнах да редя плоскостите по номера, да меря, да отбелязвам. Ирина първоначално стоеше отстрани, после се включи – подаваше винтове, държеше дъските. Виното го оставихме да се стопли на масата.
След два часа шкафа вече имаше форма. Остана само да окачим вратите и да фиксираме рафтовете. Аз вече бях мокър от пот, ръцете ми лепнеха от прах, и когато вдигнах глава, видях, че Ирина ме наблюдава. Не както гледаш майстор, а някак… по-меко.
– Защо си толкова добър човек, бе, Вичо? – попита тихо.
– Не съм толкова добър. Просто не ми е трудно да помогна.
– На жена си така ли помагаш?
– И на нея. – усмихнах се. – А и шкафовете обичат да ги сглобяват по инструкция.
Тя се усмихна леко, но в усмивката имаше разочарование.
– Мислиш ли, че те използвам?
Въпросът ме хвана неподготвен.
– Не знам, Ирина. – казах честно. – Зависи от това за какво си ме извикала.
Тя замълча. След малко издиша тежко и седна на дивана.
– Първо за шкафа. – каза. – После… си помислих, че може би ще ми е приятно да не съм сама в събота вечер.
„Е, добре дошъл в клуба на идиотите, Вичо“ – мина ми през ума. Три часа труд, леко напрежение в стомаха и едно изречение, което не знаеш как да приемеш – като упрек или като признание.
„Аз си тръгвам с чиста съвест“
Можех да се направя, че не разбирам намека. Можех и да го приема. Вместо това избрах третия вариант – да кажа на глас онова, което ми тежеше.
– Ирина, ако съм ти давал причина да мислиш нещо повече… – започнах. – Не съм го направил нарочно. Харесвам те като човек. Но аз имам семейство. И честно – ако жена ми в момента виждаше свещите и роклята, а аз да се правя на „приятел“, нямаше да мога да ѝ погледна в очите.
Тя се изсмя кратко, без радост.
– Е, поне си правичен. Някой друг щеше да пие виното и после да се прави, че нищо не е било.
– Не искам да те обиждам. – казах. – Шкафът е готов. Ако нещо се разхлопа – звънни, ще мина пак. За шкафа.
Стана ми неловко от собствените думи, но ги оставих да си висят.
– Няма да звъня. – отвърна тя. – Не обичам да правя един и същ гаф два пъти.
Помогнах ѝ да преместим шкафа до стената, проверих нивото, прибрах инструментите. Тя сложи бутилката в шкафа, без да ме пита повече дали искам.
На вратата, точно преди да изляза, каза:
– Все пак благодаря. И за шкафа, и за честността.
Слязох по стълбите с усещането, че съм минал по тънък лед и за малко да пропадна. Чувствах се едновременно като последния идиот и като човек, който е направил единственото, с което може да живее.
Вкъщи жена ми ме посрещна с:
– О, най-накрая! Как е шкафа на колежката?
Погледнах я, после изтрих праха от ръцете си.
– Прав, стабилен и добре закрепен за стената. – казах. – И няма да се връщам да го дооправям.
Тя се засмя, без да знае колко буквално го имам предвид.
Оттогава, когато Ирина минава покрай мен в цеха, се поздравяваме нормално. Никакви намеци, никакви свещи. Понякога улавям в погледа ѝ нещо като уважение. А аз, винаги когато някой приятел каже „Ще ходя до колежка да оправям шкафа“, го питам:
– Шкаф ли ще сглобяваш, или на теб някой ти е подготвил „инструкция на двадесет страници“, дето завършва в нечий хол на свещи?
И всеки път си повтарям, че понякога най-големият мъжки героизъм е не да завиеш още един винт, а да кажеш „Не“ точно когато егото ти шепне „Айде бе, никой няма да разбере“.
