„– Два месеца ме черпиш по заведения, а сега – у вас? – изсмя се Таня. – Аз в чужди кухни не ходя. Не съм ти ученичка от квартала.“
Точно тогава разбрах коя всъщност е „дамата“, за която плащах сметките.
Два месеца я водих навсякъде – прилични ресторанти в центъра, винен бар, театър, после още ресторант. Тя винаги пристигаше с половин час по-рано, на токове, с нов маникюр и онзи леко пренебрежителен поглед към менюто, сякаш проверява дали мястото изобщо е достойно за нея. Поръчваше най-скъпото „ама само ако ти е удобно“, после уж не дояждаше, но си взимаше десерт „за компания“.
Аз не съм беден, но и не печатам пари. На 58 съм, работя цял живот, имам малък двустаен в Люлин и скромен бизнес. Не ми е проблем да платя вечеря, проблем ми е да не знам за какво, всъщност, плащам. А Таня така умело говореше за „уважение към жената“, за „мъжът трябва да се държи като мъж“, че все едно всяка сметка беше тест за моята мъжественост.
Сцената в киното ме жегна най-много.
Седяхме на най-горния ред, залата беше полупразна, филмът – страшно скучен. В един момент просто се протегнах и внимателно сложих ръка на коляното ѝ. Нито стисках, нито се опитвах да ѝ вдигам полата – просто нормален жест.
Тя дори не ме погледна. Само стисна устни и през зъби:
– Гриша, махни си ръката. Не сме ученици, хората гледат.
– Таня, тъмно е, тук няма никой. – Опитах се да се пошегувам.
– Няма значение. Това е грозно. – Хладно хвана китката ми и я върна на подлакътника, сякаш съм прекалил. – Ние с теб не сме тийнейджъри да се пипаме по кинота.
Тогава още си казах: „Жената така е възпитана, не обича ласки пред хора“. Опитах се да я разбера. Но едно неприятно усещане се загнезди – близост нула, но сметките вървят.
С времето започнах да виждам и други дребни сигнали.
Когато предложех да се разходим в парка и да вземем по сладолед, тя веднага се намръщваше:
– Гриша, на нашите години да гризем сладолед по пейките? Не е сериозно.
Когато споменех, че могат да минат и с едно винце у дома, тя се засмиваше:
– Аз не ходя по чужди апартаменти, това не ми е стил.
Но за ресторанти, нови места, „да опитаме тази кухня, много я хвалят“, винаги беше свободна.
Кулминацията дойде онази вечер, когато събрах кураж и я поканих у дома.
– Утре не ми се ходи никъде, честно, изморен съм от този цирк по заведения – казах ѝ по телефона. – Ела у нас. Ще ти сготвя, едни пълнени чушки, дето рецептата е от майка ми. Ще вземем и бутилка хубаво вино, спокойно, без музика и шум.
От другата страна настъпи кратка пауза, след това прозвуча онзи смях – сух, снизходителен.
– Два месеца ме черпиш по заведения, а сега – у вас? – почти изпя тя. – Аз в чужди кухни не ходя. Не съм ти ученичка от квартала.
– А каква ми си тогава? – не издържах. – Таня, ние излизаме, или аз просто ти правя вечерната програма?
– Гриша, не говори глупости. – Гласът ѝ стана леден. – Аз съм сериозна жена. Към мен се отнасят с уважение. Ако ти искаш евтини истории по апартаменти, потърси си по-млада.
Точно тогава нещо в мен изстина.
Затворих телефона, седнах в кухнята и започнах да смятам – не в пари, а в сигнали. Два месеца:
нито веднъж не попита как съм финансово,
нито веднъж не предложи да плати поне кафето „ей така, за баланса“,
нито веднъж не ме докосна първа – нито да хване ръката ми, нито да ме прегърне.
Само внимателно подбрани думи за „уважение“, „да си мъж“ и „жената трябва да се чувства специална“.
На другия ден трябваше да се видим в любимото ѝ италианско – тя настоя, „за да изясним недоразумението“. Аз пристигнах навреме, тя – с десет минути закъснение, както винаги, да подчертае кой тук е търсената страна. Влезе с нова чанта, хвърли я на стола и даже не попита как съм.
– Гриша, още ли се сърдиш за глупости? – усмихна се онова нейно, самодоволно. – Поръчваме ли? Аз съм умирала за пастата им с морски дарове.
– Поръчай, каквото искаш – казах спокойно. – Само че този път всеки си плаща неговото.
Тя замръзна.
– Какво?
– Точно това, което чу. – Гледах я право в очите. – Два месеца аз плащах, без да питам. Наред е ти да покажеш малко уважение.
– Гриша, това е обидно. – Гласът ѝ се изостри. – Аз не съм свикнала така.
– И аз не съм свикнал да ходя с жена, която се държи с мен като с банкомат. – Вдигнах менюто. – Да видим дали можеш да си позволиш тази паста и без да „ходиш в чужди кухни“.
На съседната маса двама младежи спряха да ядат и ни хвърлиха любопитни погледи. Таня усети, че я слушат, лицето ѝ стана червено, после бавно побеля.
– Значи така гледаш на мен? – прошепна. – Като на…
– Като на човек, който не иска да ме пусне до входната си врата, но няма нищо против да харча пенсията си по ресторанти. – Отворих портфейла и извадих няколко банкноти. – Това са последните пари, които съм готов да дам в твоята компания. Ако искаш, поръчай си нещо за спомен.
Сложих парите на масата и станах.
Тя скочи след мен, хвана ме за ръката.
– Стига театър, Гриша! Хората гледат!
– Спокойно, Таня. – Усмихнах се леко. – Нали не си тийнейджърка, да те е срам от сцени?
Пусна ръката ми така, както беше пуснала дланта ми в киното – внимателно, но от себе си, сякаш се докосваше до нещо мръсно.
Излязох от ресторанта и си поех въздух навън. Чувах зад себе си глухия шум от залата, прибори, гласове. Не се обърнах. Знаех, че или ще плати сама за пръв път от две години насам (както самата тя се похвали един път), или ще си тръгне гладна. И в двата случая урокът беше един и същ.
Тя ми писа вечерта: дълъг гневен роман за това как съм я унижил, как „истинските мъже“ не правели така, как съм бил евтин.
Отговорих ѝ с едно изречение:
„Истинските мъже не са банкомат, а партньор. Ти търсиш първото, аз – второто. Бъди здрава.“
После я блокирах навсякъде.
Не знам дали е намерила нов „истински мъж“ да я разнася по заведения. Но аз след Таня си обещах едно – да не бъркам повече скъпа фасада с истинска близост. И никоя „дама“, която се срамува от моята кухня, да не може да се възползва от портфейла ми.
