„– Андро, ти откъде я изкопа тая, бе? – изрева Сергей над масата. – Ландшафтен дизайнер! Представяте ли си, хората ѝ плащат да им сади трева, а нас тук ни е страх да я пуснем с мотика в градината!“
Седях на дървената пейка под навеса, с чиния пилаф пред себе си и усещането, че съм в лош скеч, от който няма как да изляза. Три семейни двойки, куп деца, подреден двор, мирис на прясно окосена трева и печено месо – картинка от реклама за „щастливо приятелство“. Само аз бях новата – Вероника, 32, градско момиче и ландшафтен дизайнер. Ухажорът ми Андрей ме беше уверявал по пътя:
– Нашите хора са златни, ще те приемат като своя. Сергей малко прекалява с шегите, ама не го взимай насериозно.
Още при пристигането „малко прекалява“ стана ясно какво значи.
Дворът на вилата беше живописен – зелени ябълки по дърветата, детски велосипеди, опряни в оградата, шарени пластмасови столчета. Жените подреждаха салати на масата под навеса, децата тичаха след топка, мъжете се суетяха около казана с пилаф.
Сергей, висок, шумен и винаги на център, се появи първи до колата ни.
– Охо, Андро, ти тоя път какво си довел, бе? – огледа ме от глава до пети. – Не е от нашия квартал, личи си.
– Това е Вероника – усмихна се Андрей. – Работи като ландшафтен дизайнер.
– Какво, какво? – надигна вежди Сергей. – Трева садиш за пари? Е, брат, ти си на ниво!
Всички се разсмяха, аз се усмихнах леко – реших да го приема за запознавателна глупост.
Влязохме в двора. Предложих да помогна.
– Да нарежа ли нещо? – попитах жените.
Едната веднага подаде дъска и нож, но Сергей, който минаваше наблизо, не пропусна:
– Ей го, чудото! Градската госпожица хваща нож! Веро, пази маникюра, че Андро после ще взима кредит за салони.
Жените се усмихнаха вежливо, но погледите им се плъзнаха другаде. Аз си прехапах езика. „Е, ще свикне, нов човек съм“, оправдах го в себе си.
След обяда децата извадиха федербала.
– Вероника, айде, да видим какво можеш – провикна се пак Сергей.
Излязох на тревата. Не съм професионалист, но не съм и трагедия. Първите няколко минути се смяхме, топчето летеше, децата пищи ядосано, когато изпуснеха.
Сергей обаче не млъкваше:
– Дръж ракетата като телефон, Веро, така ще ти е по-удобно!
– Опа, изпусна! То като си свикнала само клавиатура да натискаш…
– Андро, ти я намерил в библиотеката, а?
Гласът му беше толкова силен, че го слушаха и на съседната вила. Една от жените се опита да го спре:
– Айде стига, бе, Серго, ще я стреснеш момичето.
– Абе, аз се шегувам, бе – махна той. – Нали и тя е от „простичкия народ“, ще понесе.
„Простичкият народ“ – аз, с висше образование, кредити и собствена фирма. Усетих как лицето ми пламва, но се усмихнах и се извинх, че трябва да помогна в кухнята.
Накрая седнахме на голямата маса. Децата вече бяха поуморени, жените доволно разпратиха всичко по чиниите, мъжете се настаниха в центъра, Сергей – начело. Той сипа на всички лимонада, вдигна чашата и започна:
– Искам да вдигна тост за нашия Андро. Най-накрая и той си доведе жена, да не се мъкне сам като циганско шалте по тия вили.
Някои се разсмяха, други се намръщиха. Аз почувствах как под масата пръстите на Андрей леко стиснаха коляното ми – знак „спокойно“.
– А сега, внимание – продължи Сергей и посочи към мен с лъжицата. – Знаете ли с какво се занимава нашата Вероника?
– Не започвай пак… – прошепна Андрей.
– Трева сади за пари! – не се спря Сергей. – Ние тук копаме като волове да махаме бурени, а тя на хората им ги прави „ландшафт“. И те ѝ плащат! Представяте ли си? На мен ако ми дадат пари да копая, ще им построя и навес бонус!
Някой се изсмя неудобно. Аз мълчах, смес от срам и гняв ми свиваше гърлото.
– Андро, гледай да не ти прекопае целия двор тая – продължи той. – После няма да можеш да ѝ платиш. С такава „златна“ домакиня трябва голяма заплата, брат!
Настъпи тишина. Този път никой не се засмя. Жените си впиха погледи в чиниите, едно от децата прошепна: „Тате, защо дядо Серьожа се кара?“.
Вътре в мен всичко кипеше. Бях на крачка да стана, да кажа „Благодаря за поканата, тръгвам си“, да повикам такси от средата на нищото. Единственото, което ме спираше, беше мисълта за Андрей. Какво ще направи той?
В този момент видях как той бавно оставя вилицата в чинията. Не избухна. Не стана рязко. Просто се изправи, обърна се към Сергей и го изгледа така, както човек гледа някой, когото току-що е разбрал, че не познава.
– Свърши ли? – попита тихо.
Сергей мигна.
– Е, шегуваме се, бе, човек. Какво толкова?
Андрей не повиши тон, но гласът му беше като камък.
– От сутринта „се шегуваш“. С ножа, с ракетата, с работата, с маникюра. Сега и с това дали мога да „я потърпя“. Само дето никой не се смее, забеляза ли?
Сергей се огледа, сякаш е за първи път на тази маса. Действително никой не се смееше. Една от жените – Мария – беше свела очи, мъжът ѝ нервно ровеше в чинията с пилафа.
– Андро, айде стига, бе… – опита Сергей да го обърне на майтап. – Нали сме си приятели, какво се палиш?
– Приятел? – повтори Андрей. – Приятел не прави на посмешище човека, когото съм довел. Нито пред децата, нито пред жена му.
Замълча за секунда и добави:
– И приятел знае, че някои професии не са за подигравка. Веро изкарва парите си честно. Докато ти цял ден „копаеш“ само с езика.
Няколко души тихо се изкашляха, някой изсумтя. Сергей примигна, за пръв път изглеждаше несигурен.
– Е, аз… просто… – започна той.
Андрей вдигна ръка.
– Стига. Или спираш с „шегите“ веднага и се държиш като възпитан човек, или с Вероника си тръгваме сега. Вилата е твоя, но изборът е наш.
Тишината стана дебела като таванска прах. Сергей отвори уста, после я затвори. Видях как жената му, Елена, го погледна строго и едва забележимо поклати глава: „Тихо“.
– Добре – измърмори. – Няма да се шегувам повече.
– Не с „няма“ – поправи го Андрей спокойно. – Кажи „извинявай“. На нея, не на мен.
Погледите се впиха в мен. Цялото ми тяло бе напрегнато, готвех се да кажа: „Няма нужда, остави“, само и само да не става по-неловко. Но Андрей леко стисна ръката ми под масата – сигнал да не бързам.
Сергей издиша шумно:
– Вероника… – изправи се. – Извинявай. Прекалих. Не беше смешно.
Гласът му бе сух, но истински. Погледнах го в очите – за пръв път без смях в тях.
– Прието – казах тихо. – Само че друго повече не мога да слушам.
Андрей се обърна към всички:
– Хайде да приключим с тази тема. Сега ще ядем, после ще играем с децата. Ако някой има нужда да се изявява като комик, има сцени, има YouTube. Тук сме на гости, не на стенд‑ъп.
Някой ръкопляска, друг се изсмя облекчено. Напрежението бавно се разсея. Децата пак започнаха да говорят, жените зададоха въпроси за моята работа – вече без подигравка, а искрено любопитно.
По-късно, когато слънцето залязваше и всички събираха чинии, Сергей дойде до мен с наведена глава.
– Веро… – започна. – Свикнал съм да съм душата на компанията и… понякога не усещам кога минавам границата. Днес Андрей ми я показа.
– По-добре късно, отколкото никога – усмихнах се леко. – Само не го прави с други жени. Не всички имат кой да ги защити.
Той кимна, а после тръгна да помага на жена си с масата – нещо, което не бях виждала целия ден.
На връщане в колата мълчахме дълго. Аз стисках колана, гледах фаровете на насрещните коли и се чудех как да започна разговора.
Андрей пръв наруши тишината:
– Много съжалявам за Серго. Трябваше да реагирам по-рано.
– Важно е, че реагира – отвърнах. – Повечето мъже щяха да кажат „Не му обръщай внимание, той такъв си е“.
Той стисна волана по-силно.
– Ако ще сме заедно, никой няма право да се подиграва с теб. Даже и човек, с когото сме делили един чин.
В този момент усетих, че не съм просто „гостенка на вила“. Усещането да има кой да застане до теб, да не те остави сама в чужда компания, беше по-топло от целия казан с пилаф.
След онази вечер отношенията в компанията се промениха. Сергей стана по-тих, по-внимателен. Когато след месец отидохме отново, той ме помоли за съвет за подредбата на двора. Слушаше, записваше си, даже на шега каза:
– Ей, Вероника, прав си Андрей. Ако всички „тревари“ са като теб, няма да се шегувам вече.
Аз се засмях.
Вече знаех, че ако някой мине границата, няма да съм сама. А това, за жена, която цял живот сама си е бранила честта, е по-ценно от всяка вила и всяка компания.
