„До неделя няма да доживеете!“ – каза циганката… и смехът на бандитите внезапно замлъкна… 
Дворът още не беше изсъхнал след нощния дъжд, когато пред старата къща до гората спряха два черни автомобила.
Гумите оставиха дълбоки следи в калта.
Вратите се затръшнаха една след друга.
Тишината беше разкъсана от груб мъжки смях.
Те бяха дошли за ранения човек.
Следите от кръв водеха от катастрофиралия автомобил край пътя право до тази къща.
Преследвачите знаеха, че мъжът, когото гонеха цяла нощ, не е могъл да стигне далеч.
Куршум беше пронизал рамото му.
Оръжието му бе останало в колата.
Оставаше само да влязат вътре и да довършат започнатото.
Но на прага не се появи раненият.
Появи се възрастна жена с тъмна забрадка.
Тя застана на най-горното стъпало и погледна неканените гости толкова спокойно, сякаш пред нея не стояха въоръжени престъпници, а изгубени деца.
Хората от близките села отдавна я избягваха.
Едни твърдяха, че лекува с билки.
Други шепнеха, че вижда повече, отколкото е дадено на обикновен човек.
Главатарят на групата — обръснат мъж с белег над веждата — се усмихна подигравателно и сложи ръка върху пистолета си.
— Изведи ранения, бабо. Следите водят до твоята къща. Ако не го направиш, ще изгориш заедно с нея.
Зад гърба му избухна смях.
Един от мъжете удари бухалката си в дланта.
Друг вече оглеждаше стените, сякаш преценяваше откъде най-лесно да разлее гориво.
Вътре, зад тънката стена, раненият мъж с мъка се надигна от леглото.
Беше чул всяка дума.
В ръката си стискаше тежък железен ръжен.
Знаеше, че ако нахлуят, не всички ще си тръгнат живи.
Но жената на прага не помръдна.
Дори не мигна.
Бавно премести поглед от главатаря към останалите.
И смехът започна да заглъхва сам.
В двора настъпи такава тишина, че се чуваха последните капки дъжд, падащи от покрива.
Главатарят понечи отново да се усмихне.
Но пръстите му застинаха върху дръжката на оръжието, когато циганката произнесе тихо и ясно тези думи:
— До неделя никой от вас няма да доживее…
И смехът на бандитите внезапно замлъкна…
Продължението 
Главатарят избухна в смях.
След него се разсмяха и останалите.
Но смехът им звучеше някак неуверено.
— Чу ли я? — подхвърли един от мъжете. — Врачката решила да ни плаши.
Жената не отговори.
Само продължи да ги гледа.
Спокойно.
Неподвижно.
Сякаш вече знаеше нещо, което те още не бяха разбрали.
— Отдръпни се! — изръмжа главатарят и тръгна към стълбите.
Тогава тя произнесе още няколко думи:
— Един от вас ще умре още тази вечер. Другият утре. А ти… — посочи водача — ти ще видиш всичко.
Усмивката му изчезна.
Само за миг.
После грубо блъсна жената настрани и нахлу в къщата.
Останалите го последваха.
Но вътре не намериха никого.
Леглото беше празно.
Раненият мъж бе изчезнал.
Прозорецът отзад стоеше отворен.
— Намерете го! — изрева главатарят.
Бандитите се пръснаха из гората.
До вечерта търсиха напразно.
Когато най-накрая се прибраха в града, започнаха странните събития.
Същата нощ един от тях загина при тежка катастрофа.
Колата му се преобърна на мокър завой.
На следващата сутрин друг беше намерен мъртъв в гаража си след нелеп инцидент.
Новината разтърси цялата група.
Главатарят си спомни думите на жената и за първи път от години почувства страх.
Опита се да убеди себе си, че всичко е случайност.
Но на третия ден телефонът му звънна.
Обаждаше се стар познат от полицията.
— Бягай — прошепна гласът. — Арестуват всички.
Оказа се, че раненият мъж не е бил случаен човек.
Той бил бивш счетоводител на престъпната група.
Месеци наред събирал доказателства за престъпленията им.
Когато разкрил истината, се опитал да избяга.
Затова го преследвали.
А през нощта, докато бандитите обикаляли около къщата, той успял да предаде всички документи на специалните служби.
До неделя полицията вече беше задържала почти цялата група.
Главатарят остана последен.
Седеше сам в изоставен склад и не можеше да забрави погледа на жената.
„До неделя никой от вас няма да доживее.“
Тогава той разбра.
Тя не беше предсказала смъртта им.
Беше предсказала края на живота, който познаваха.
Края на властта им.
Края на страха, който всяваха.
Няколко минути по-късно вратите на склада бяха разбити.
Вътре нахлуха въоръжени полицаи.
Главатарят дори не посегна към оръжието си.
Само седеше неподвижно.
Защото за първи път в живота си осъзна, че някои присъди идват много преди съдът да ги произнесе.
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
