„След четиридесетте срещите започват да напомнят интервюта за работа с елементи на психиатрична експертиза. Вече не гледаш на мъжа отсреща с очите на влюбено момиче, а като човек, преживял ипотека, предателство, ремонт на кухня и три години брак с мъж, който искрено вярва, че пералнята „само някак си работи“.
Затова, когато се запознах с Виктор, ми се стори, че Вселената най-сетне реши да се извини за предишните си опити да уреди личния ми живот. Виктор беше на петдесет и две. Разведен. Ръководеше отдел в строителна фирма. Висок, поддържан, с приятен глас и онази зряла мъжка увереност, която след четиридесет вече се цени повече от коремни плочки.
Не пращаше снимки на торса си.
Не пишеше в два през нощта: „Не спиш ли?“
Не наричаше жените „маце“.
Само това вече автоматично го правеше почти елитен екземпляр на пазара на запознанства за моята възраст.
Запознахме се чрез приятели. Първо си пишехме. После започнахме понякога да си говорим по телефона. С него се разговаряше лесно. Шегуваше се, разказваше истории от работа, от пътувания, за порасналия си син. Понякога малко мърмореше за съвременните отношения, но тогава това ми се струваше обикновено мъжко мърморене.
Знаете го това:
— Сега жените станаха твърде взискателни.
— Всички искат милионери.
— Никой вече не цени простите човешки отношения.
След тридесет и пет тези разговори вече звучат като фон. Като шум от хладилника. Дори не ги анализираш.
Първите три срещи минаха спокойно — кафе, разходки, чаша вино в малък ресторант. Виктор винаги беше учтив. Отваряше врати. Помагаше ми с палтото. Плащаше сметката без театрални въздишки и без да прави физиономия, сякаш му вадят бъбрек без упойка.
И аз започнах да се отпускам.
Това, между другото, е най-опасният момент за жена след четиридесет — когато си позволи да си помисли:
„Ами ако е нормален?“
За четвъртата ни среща ме покани в хубав ресторант в центъра на София. Извадих онази черна рокля „за когато все пак се случи нещо хубаво“, направих си прическа, грим, и за пръв път отдавна се почувствах не просто човек, който плаща сметки и купува елда на промоция, а жена.
Седнахме на маса до прозореца. Поръчахме вино. Разговорът вървеше леко. Той разказваше за Италия, шегуваше се за шефа си, смяхме се.
А после, както често се случва, мъжете започват да се отпускат и тихо да показват истинската си същност.
Първо Виктор заговори за бившата си жена. Без истерия. Без грубости. Но с онова особено мъжко снизхождение, което веднага издава: за него винаги жената е виновна.
— Тя беше твърде обсебена от семейството — каза, въртейки чашата. — Все пак жената трябва да си остане жена, а не да се превръща в обслужващ персонал.
Едва не се задавих с виното, защото обикновено именно мъжете първи превръщат жените в този „персонал“. Но не спорих. След четиридесет вече знаеш: ако мъж на петдесет не се е научил да се чува отстрани — няма спасение.
После на съседната маса седна млада двойка. Момичето беше най-много на двадесет и пет — дълга коса, идеален грим, крака до небето. Виктор я изпрати с поглед и се усмихна:
— Сега младите момичета са много разглезени. Искания като на арабски шейхове.
Мълчах.
— Но и жените след четиридесет понякога изненадват — продължи той. — Особено разведените.
В този момент онова женско предчувствие, което рядко греши, започна да ми тропа по челото: „Внимание, следва глупост.“ Оставих вилицата и попитах:
— В какъв смисъл?
Виктор се облегна назад, усмихна се с онази снизходителна усмивка, от която на жените след четиридесет започва да им трепери окото, и каза:
— Ами… на вашата възраст жените трябва да са благодарни за вниманието.
Настъпи тишина. Сервитьорът, който носеше сметката на съседната маса, буквално замря в движение.
Аз го гледах и в главата ми нещо тихо щракна на място. Всички години, в които сме били „обслужващ персонал“, всички нощи, в които сме оправяли чужди кризи, всички сутрини, в които сме ходили на работа недоспали, защото мъжът ни „имал нужда да бъде разбран“ — всичко това се събра в една проста мисъл:
„Не, миличък. Не този път.“
Усмихнах се съвсем учтиво, както се усмихват жените, които вече не се страхуват да останат сами, а да останат с грешния човек. Оставих салфетката върху масата и казах:
— На моята възраст, Виктор, жените не са благодарни за вниманието. На моята възраст жените внимателно подбират на кого изобщо да го подарят.
Той се опита да се засмее, да омекоти фразата с нещо от типа „ама аз се шегувах“, но беше късно. Разговорът беше приключил. Не виках. Не правих сцени. Просто си допих виното, платих моята част от сметката и станах.
На излизане си помислих, че Вселената отново се е пошегувала. Само че този път и аз имах чувство за хумор.
И ако трябва да обобщя целия този опит в една фраза, тя е проста:
Жените след четиридесет не трябва да са благодарни за вниманието.
Мъжете трябва да са благодарни, ако още имат шанс да седнат срещу такава жена на една маса.“
