„Майка ти става в шест сутринта и настоява да излъскам пода в целия апартамент, защото „обичала свежестта“! А самата тя си лежи пред телевизора! Давам ѝ половината от заплатата си, за да живея тук, а пак ме нарича нахлебница! Така че избирай, Оливер: или още днес се изнасяме, или подавам молба за развод!“ — изстрелях, докато закопчавах последното копче на блузата си с такава ярост, че конецът едва не се скъса.
Оливер стоеше в кухнята, прехвърляйки се от крак на крак, с изражението на човек, който търси къде да се скрие, но дори паркетът му се струва твърде шумен. В ръката си държеше сандвич с луканка — от скъпата, сушена, онази, която Катерина настояваше да купува само от гурме магазина в другия край на квартала.
— Камелия, по-тихо — прошепна той и сви рамене, хвърляйки поглед към всекидневната, откъдето се чуваше бодрият глас на водеща, препоръчваща мехлеми за болки в ставите. — Мам’ка просто помоли да забършеш праха. Знаеш, че има алергия. Трудно ѝ е да диша, ако въздухът е сух.
— Да забърша праха? — извъртях се рязко. Токчетата ми изщракаха по плочките. — Оливер, тя ме събуди в пет и четиридесет и пет! Стоеше над леглото и сочеше часовника: „Камелия, слънчице, вече се съмва, а въздухът е тежък.“ Аз пълзях с парцала под дивана, докато тя пиеше кафе и гледаше новините! После направи сцена заради една чаша, която оставих в мивката за три минути, за да си сложа спирала!
На вратата на всекидневната се появи Катерина. Движеше се плавно и уверено, като ледоразбивач в тихи води, в идеално изгладен халат с флорален десен. Посивелите ѝ коси бяха прибрани с безупречен вкус, а лицето ѝ със спокойна ирония отразяваше увереността на жена, за която чуждите емоции не са нищо повече от битов шум.
— Оливер, защо жена ти крещи? — попита тя, без дори да ме погледне. Премина към плота и прокара пръст по повърхността. — От такива крясъци ми скача кръвното. Казах вече: в моя дом няма място за истерия. Ние сме културни хора.
— Културните хора не ползват роднините си като безплатна прислуга — дрезгаво отговорих, грабвайки чантата си. — Катерина, закъснявам за среща. Не измих чашата, защото работя. Изкарвам пари. Тези, с които купувате елитната си пъстърва и кафе.
Катерина бавно извърна глава. Леденосините ѝ очи проблеснаха — без ярост, само с щипка величествено презрение, сякаш с нея бе проговорил стол.
— Живееш в моя апартамент, мило дете. Ходиш по моя паркет, ползваш моята вода и електричество. Твоите пари са само компенсация за амортизацията. А чистотата — това е свято нещо. Ако не можеш да измиеш съда веднага, това говори за възпитанието ти… или липсата на такова. Какво друго може да се очаква от момиче от провинцията?
Оливер пребледня. Глътка въздух заседна в гърлото му и той гузно премести поглед от майка си към мен.
— Мамо… Камелия много работи, наистина… — промърмори той. — Камелия, просто измий тази чаша. Не е трудно! И всичко ще се оправи. Имаме да теглим ипотека, всяка стотинка е важна. Какво преместване?
Застинах. Гледах съпруга си и вече не виждах мъж, а дете, за което майчиното слово е закон. На хладилника висеше ламиниран лист — „График на дежурствата“. Навсякъде, където се изискваха ръце, стоеше моето име. Името на Оливер — само в графата „Пазаруване“. Името на Катерина липсваше изцяло.
— Трудно е, Оливер. Трудно ми е — казах тихо, но отчетливо. — Трудно е да живея в казарма, където аз съм редник, а майка ти — генерал с мания за величие. Не съм наемана като домашна помощница за храна.
— Нахално — вдигна брадичката си Катерина. Отвори кутийка с крем и започна бавно да втрива скъпата, бяла маса в ръцете си. — Виждаш ли, сине? Неблагодарност. Приютих ви, а тя ми поставя ултиматуми. Да си върви. Въздухът ще стане по-свеж.
Усетих как в мен се скъса тънка струна. Разочарованието изчезна. Остана само студена умора. Погледнах часовника — до срещата оставаха четиридесет минути. Да измия чашата вече беше лукс. А да закъснея — означаваше да изгубя клиент и бонуса, който Катерина сигурно вече наум бе разпределила за нов матрак.
— Е, добре — пристъпих към вратата, прескачайки торбата с боклук, която Оливер „забрави“ да изхвърли от вечерта. — Отивам. Вечерта ще се върна. Ако дотогава не намериш нещо подходящо — дори една стая без майка ти — тръгвам си сама. И подавам за развод.
— Не можеш! — извика Оливер, но в гласа му звучеше страх, не любов. — Ние сме семейство!
— Семейството ти — това сте ти и телевизорът с мама — казах спокойно. — Аз съм просто прислужница с дебитна карта.
— Измий чашата! — чу се зад гърба ми, сухо и силно. — Ще развъдиш хлебарки!
Не отговорих. Излязох на стълбището, миришещо на мухъл и стари книги. Зад мен вратата се хлопна рязко и чуждо. Но знаех — истинският ад тепърва предстои.
Вечерта миризмата на белина и пържена риба ме посрещна в коридора като пазач на прага. В апартамента беше прекалено тихо. На шкафчето – бележка, прецизна като геометрична фигура: „Избърши обувките с влажна кърпа — не внасяй мръсотия отвън.“
Смачках листа и го хвърлих в ъгъла. Без да свалям обувките, влязох в спалнята. Оливер седеше на леглото, гледайки угасналия екран на телефона.
— Намери ли квартира? — попитах без емоция.
Той остави телефона, опита се да се усмихне:
— Камелия, ти си умна жена… Каква квартира сега? Само ще загубим пари за брокер. Трябва да потърпим. Заради целта.
Отворих гардероба, извадих куфар. Той падна на пода с глух удар.
— Не съм уморена, Оливер. Прогледнах.
Той скочи:
— Какво означава това?
— Означава, че утре се местя. При приятелка, при квартира, при кой да е — но не и тук.
Не съм ви длъжник нито за паркет, нито за белина. От този момент нататък майка ти може сама да си чисти свежестта.
За пръв път го видях да остава без думи. Майка му без съмнение щеше да нарече това „истерия“. Аз го наричах другояче:
Най-накрая да измиеш собствената си чаша, вместо чуждите.“
