Звала се Мая. Седна на стола до леглото ми – на стола, на който никой не беше седял, откакто бях там.
Не я погледнах веднага. Гледах ръцете си.
„Не дойдох да се карам“ – каза тя. „Дойдох защото… не знам защо дойдох. Само знаех, че трябва.“
Разказах й всичко. От началото. Как сме се запознали, какво ми е казвал, как е изчезнал. Тя слушаше без да прекъсва, с ръце наредени в скута й, с поглед, в който минаваха неща, за които нямах думи.
Когато приключих, мълчахме двете дълго.
После тя каза: „Беше в командировка точно по онова време. Казваше, че проектът е важен. Вярвах му.“
„Съжалявам“ – казах аз. И го мислех.
„Не ти се извинявай.“ Пауза. „Ти не си виновна.“
Тези три думи ги чаках от месеци, без да знам, че ги чакам. От лекари, от приятелки, от самата себе си. И ги получих от последния човек, от когото очаквах.
Мая поиска да види Никола.
Отидохме заедно до интензивното. Тя застана пред стъклото и гледа малкото тяло с тръбичките и монитора. Не каза нищо дълго.
После прошепна: „Красив е.“
Плакахме и двете. Не от едно и също нещо – но заедно.
Александър получи официална призовка седмица по-късно. Мая беше подала документи за развод в рамките на 48 часа след посещението в болницата. Поискала издръжка, поискала адреса на нотариуса, поискала всичко, което законът й даваше – бавно, методично, без да го уведоми предварително.
Той се опита да се свърже с мен. Два пъти. Не вдигнах.
Нямах какво да му кажа, което вече да не беше казано.
Никола излезе от интензивното след осемнадесет дни. Малък, с бавни движения, с очи, в които от първия ден имаше нещо тихо и присъстващо, което не умея да опиша иначе.
Мая се обажда веднъж седмично. Не знам как да го кажа по-просто – жената, която имаше всяка причина да ме мрази, стана първият човек, вдигнал телефона, когато ми е трудно.
Веднъж ме попита дали съжалявам за нещо.
Помислих. После казах: „Само за времето, което загубих, вярвайки на грешния човек.“
Тя замълча. После: „И аз.“
Никола спи сега в стаята до мен. Дишането му е равно и бавно. На прозореца има малка лампичка – синя, тъй като той не обича тъмното.
Не знам какво следва. Знам само, че съм по-малко сама, отколкото бях преди да напиша онова съобщение.
Понякога правилното нещо е и най-страшното. И понякога от другата страна на страха те чака човек, от когото не си очаквал нищо – и ти дава всичко, от което се нуждаеш.
