Калина Русева постави мопа до стената. После заговори.
На арабски.
Не колебливо, не с акцент – плавно, бързо, с онзи тон на хора, говорили езика от деца. Обърна се директно към инвеститорите и изговори изречение след изречение, без да спира.
В стаята нямаше нито звук.
Преводачът беше побледнял.
Един от инвеститорите – по-възрастният, седящ в центъра – се изправи бавно на стол. Погледна Калина. После погледна преводача. После отново Калина.
Отговори й. Също на арабски.
Тя кимна и се обърна към Борислав.
„Три клаузи в договора не съответстват на онова, което преводачът ви е превел. В клауза осем, вместо ‘равен дял от печалбата’, е преговаряно за ‘приоритетно изплащане към инвеститора при загуба’. В клауза дванадесет – вместо петгодишен срок, оригиналът гласи двадесет и пет години с автоматично подновяване. А в клауза петнадесет…“ Пауза. „В клауза петнадесет вие прехвърляте правото на собственост върху основния актив на компанията при непостигане на таргет, определен по усмотрение на инвеститора.“
Тишина.
Борислав гледаше документа пред себе си. После гледаше Калина. После отново документа.
„Как знаеш арабски?“
„Живях в Йордания шест години. Работих в правна кантора в Аман.“ Тя срещна погледа му спокойно. „После се върнах. Работата беше тази.“
Единият адвокат се изправи и взе договора. Прочете клауза осем. Лицето му се промени.
Преводачът стана от стола.
„Аз—“
„Седни“ – каза Борислав. Гласът му беше такъв, какъвто беше когато вземаше необратими решения.
Срещата беше прекратена.
Инвеститорите поискаха почивка. Борислав ги изпрати до приемната с адвокатите си и се върна в залата, където Калина беше взела мопа и кофата и се готвеше да излезе.
„Изчакай.“
Тя се обърна.
„Откога работиш тук?“
„Четири месеца.“
„Защо не си казала за квалификациите си при назначаването?“
Калина помисли за секунда. „Защото не ме питаха. Питаха дали мога да работя редовно и дали имам препоръки.“ Лек жест с рамо. „Имах.“
Борислав седна на стола и прекара ръка по лицето.
Мислеше за договора. За клауза петнадесет. За онова, което можеше да е подписал без да знае.
„Преводачът беше техен.“
„Да. Видях го как говори с тях преди срещата на паркинга. Не исках да кажа нищо без да съм сигурна.“ Пауза. „Затова изчаках да чуя достатъчно.“
„Рискувала си работата.“
„Да.“
„Защо?“
Калина го погледна право.
„Защото беше правилното нещо.“
На следващата седмица Борислав свика среща с екипа по човешки ресурси.
Калина влезе в кабинета му и намери на масата нова трудова договор – за позицията старши правен консултант с три пъти по-висока заплата.
„Прочети внимателно“ – каза той. „Особено клаузите.“
За пръв път от месеци тя се усмихна истински.
„Вече го правя.“
Преводачът беше уволнен същия ден. Инвеститорите се върнаха два месеца по-късно – с различен договор, с различен преводач, и с онова изражение на хора, знаещи, че вече няма да е толкова лесно.
Борислав подписа. Но тоя път знаеше точно какво подписва.
А Калина седеше до него – вече не с моп, а с химикалка и правен бележник.
